Идват месеците на кратките и студени дни, които водят със себе си повече време за четене. Коледните празници в комбинация със символичното ново начало пък ни карат да посягаме към по… ”реалистични” заглавия, да направим стъпка назад от жанровата литература и да изберем нещо, което е по-здраво свързано с действителността, нещо, което да е по-скоро затрогващо, отколкото вълнуващо, нещо по-семейно, може би по-тежко, но не прекалено.

Ако и вие се чувствате така спрямо библиотеката си тези дни, веднага поставете “Бащата на другия” (Паринуш Сании) и “Чудо” (Ар Джей Паласио) в нея. Двете заглавия всъщност нямат нищо общо извън това, че главният герой и при двете е малко момче. Съвсем различни като емоция и послания, даже не съм сигурна защо изобщо ги поставям в един пост. Но някак странно вървят чудесно за четене една след друга.

Моят фаворит безспорно е “Бащата” и препоръчвам последователност, в която започвате с нея. “Чудо” говори с далеч по-приповдигнат тон и не бърка чак толкова дълбоко с темите, които засяга, така че на мен ми подейства като “лепенка” с която да затворя част от раните, които Паринуш Сании ми остави.

“Бащата на другия” е една от най-тъжните книги, които някога съм чела. В нея има тъгата има толкова нюанси, че сърцето трудно ги побира, а знам, че моят опит да ги щрихирам тук само плахо може да докосне дълбочината на книгата.

Шахаб е малко иранско момче, което всички в семейството му приемат за “смахнато”. Той отказва да говори, макар че е напълно здрав и способен и нищо във физическото му състояние не предполага, че може да има проблем с това. Читателят знае, че всичко с Шахаб е наред – защото е в “главата му” и познава мислите му; но заради тишината около него всички останали го намират за странен, може би болен, и затова го тормозят – кога целенасочено, кога без сами да осъзнават.

Още на първата страница се запознаваме с Шахаб, ала в друго време, когато вече е пораснал студент. Eдна снимка го запраща далеч далеч назад в детските му спомени и той решава да ги сподели с нас, а разказът му започва с думите “От деня, в който осъзнах, че съм смахнат, станах много чувствителен към тази дума”.

Така получаваме историята на едно малко момче, разказана в първо лице, но със зрял глас, така че не е нито излишно опростена, нито наивна. Едно момче, чийто глас е потиснат от емоционална травма, скрита от останалите. Всъщност неговият личен разказ се редува с този на майка му – и така двете гледни точки дават детайлно и нюансирано описание на взаимоотношенията в семейството. Знаете, него не го избираме, просто сме част от група хора, понякога съвсем различни един от друг, дотолкова, че е почти невъзможно да се разберат един друг, които трябва да живеят заедно и да се обичат, дори когато не се харесват.

“Бащата на другия” ни дава безценен урок за това колко крехки са хората понякога и колко трошлива е връзката ни с тях, дори когато са част от нашата плът и кръв. Може би да я прочетете ще ви помогне да разберете една идея по-добре своите близки, може би ще ви отговори защо те понякога не ви разбират. Със сигурност ще резонира някъде навътре във вас, а как точно зависи от собствените ви спомени и травми.

Ако пък не сте от най-сантимелните, може да гледате на нея като на “прекрасна метафора за цензурата, овладяла страната”, както пише Cultura/s, La Vanguardia. Мълчанието на едно дете е мълчанието на един народ, предупреждение за Иран и репресиите върху жените там. Политическото послание по-скоро няма да усетите, докато четете романа, междуличностите отношения в семейството будят твърде силен емоционален отговор, за да може да се замислите по-дълбоко върху “голямата картина”. Но тя рязко ще ви удари шамар след последната страница – няма как да пропуснете предупреждението на Сании, за щастие. Тя успява възхитително да ни предаде силно послание, без дори отдалеч да се опита да го дефинира за нас, без да го радикализира и да слага етикети като “добро” и “лошо”. Послание, свързано с личния ни избор какви да бъдем – както към най-близките си, така и що се отнася до моралните ни избори като част от общество.

“Бащата на другия” ще ви остави наранени, няма как. Но човек трябва да знае съвсем точно откъде идва болката, за да може да я лекува.

“Чудо” разказва за Оги – момченце, родено с лицева аномалия, толкова тежка, че дори след няколко операции, хората трудно могат да прикрият шока, който изпитват, когато погледнат лицето му. За да го предпазят, родителите му избират да го обучават у дома в първите няколко години, но идва времето Оги да се опита да води нормален живот – и да тръгне на училище. Именно там го заварваме ние, за да придружим в това приключение, по време на което Оги ще трябва да докаже както на съучениците си, така и на нас, че външният вид далеч не е най-важното, нито пък трябва да бъде основното нещо, което дефинира някого. Клишето лесно се изплъзва между устните, но да го приложиш на практика е предизвикателство – както ще разберем от “Чудо”.

Книгата е далеч по-лека и оптимистична от “Бащата на другия” и оставя повече светлина в душата, отколкото болка. Мъничко наивна, малко захаросана дори, но пак прекрасна. Разбира се, тук няма изненади – “Чудо” е роман за деца. В него чуваме гласа на няколко от персонажите – самия Оги, сестра му и четирима от техните съученици. Историята на сестрата на Оги също е затрогваща по свой начин, акцентирайки върху това колко болезнено може да бъде да си “сестрата” на някой, който е… специален. Безкрайно подходящо четиво за празниците или пък за “лечение” след нещо по-тежко 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *