“Черният обелиск”, Ерих Мария Ремарк

“Черният обелиск” от Ерих Мария Ремарк е букет от теми, толкова много е събрал романът в себе си, но от онези букети, които не носят радост, а са предназначени за печални събития. Ако сте чели автора, познавате добре способността му да угнетява ума и сърцето на читателя, способност изразена най-силно в “Искрица живот”, която нанася белези, отражения на болката и жестокостта на войната. В “Черният обелиск” обаче Ремарк е по-скоро ироничен, отколкото трагичен. Когато говори за войната, авторът нанася рани – решително, силно, но в този роман виждаме, че когато става дума за пост военната социална действителност, Ремарк може чудесно да борави с оръжията на хумора.

Изобщо в “Черният обелиск” непрекъснато се усеща една лекота на изказа, текстът е въздушен, така сякаш авторът не е срещнал никакво затруднение да напише книгата, а тя е излязла изпод перото му в една хладна лятна нощ. Майсторството на Ремарк като писател се откроява силно в този роман, защото въпреки илюзията за лекота, подкрепена от силната ирония, умерения ритъм на текста и изпипания сюжет, “Черният обелиск” определено е от четивата, които натежават в ума и дават дефиниция на понятието “непреходна класика”.

А като стана дума за сюжет: Лудвиг Бодмер е ветеран от войната, който работи във фирма, търгуваща с надгробни паметници. Изкарайте от ума си образа на възрастен мъж с коремче, който вероятно се е появил – Лудвиг е привлекателен младеж в средата на своите двайсет, макар че ако си преживял война, годините трябва да се броят по две. “История на една закъсняла младост” е подзаглавието на романа и съвсем точно уточнява темата на текста – историята на цяло едно изгубено поколоение.

Лудвиг умее да свири на орган и всяка неделя го прави в параклиса на местната клиника за душевно болни. Там той среща и се влюбва в красивата Женевиев – една от пациентките на клиниката. В романа темата за любовта присъства осезаемо, но без да и е отредена централна роля. Или по-скоро така, както се случва и в действителност – винаги е там стремежът към нея, докато животът се случва стремглаво наоколо, а тя самата много често идва твърде късно. “Любовта, която в живота наистина се среща съвсем рядко в чист вид, озарява смъртта от всички страни и е най-често срещаното нещо изобщо.”

Там, където има любов, има и лудост. Ремарк се рови в особеностите на човешката психология, като акцентира върху шизофренията и пост травматичния стрес от преживяното на фронта. Само че раните от любов зарастват, за разлика от тези от война.

Действието се развива в следвоенна Германия, обхваната от хаос и бедност, в която вилнее невиждана хиперинфлация. Тези смутни времена, в които хората умират от глад, се превръщат в люлка, в която удобно ще се настанят идеите на крайния национализъм. “…бих желал да съм глупак, лъчезарен глупак. Това е най-големият дар през нашето време.” Време, доминирано от онези хора, “които никога не се съмняват в правотата на своите възгледи – това ги прави не само досадни, но и опасни”.

“Черният обелиск” е роман за смъртта. “…всички трябва да умрем. Това все още ме поразява по някой път, макар че го знам от доста време.” Смъртта на морала, смъртта, която наднича от очите на лудите, смъртта на фронта, смъртта, която винаги и всякак е самостоятелно занимание. А когато се говори за нея, неизбежно става дума и за бог, защото “ако всички бяха щастливи, нямаше вече да има нужда от никакъв Бог”. Централно място в книгата е отредено на темата за религията и бога:

Грехопадението, изгонването от рая, първородният грях, а след това проклятието над стотици хиляди поколения. Богът на най-продължителното отмъщение, което някога е съществувало.”

Всеки опит за обобщаване на романа е обречен на провал и би бил твърде слаб пред многопластовата му същност. Прочитам написаното до тук и осъзнавам колко е недостатъчно, колко е разпокъсано. Но Ремарк просто прави така – предизвиква фойерверки в ума, а те не могат да бъдат разказни, трябва да бъдат видени.

 

2 thoughts on ““Черният обелиск”, Ерих Мария Ремарк

  • October 9, 2017 at 8:06 pm
    Permalink

    Поздравления за страхотното ревю! Ремарк е един от малкото автори,които могат да покажат ужаса на войната(заедно с последиците от нея) и силата на истинската любов,преплетени в едно.Черният обелиск се счита за най-зрелият му роман и наистина каквото и да се каже ще е малко.Незабравима книга.
    „- Ние винаги забравяме, че живеем на тази планета съвсем кратко. Затова имаме една напълно погрешна представа за света. Представа на хора, които ще живеят вечно. Какво щеше да направиш ти, ако знаеше, че утре ще трябва да умреш?
    – Нямам представа.
    – Какво щеше да направиш, ако имаше на разположение цял месец?
    – Навярно щях да продължа да живея така, както сега. Иначе през целия месец бих имал ужасното чувство, че досега съм живял погрешно.”
    П.С. Надявам се да видя и ревю на “Трима другари”.

    Reply
    • November 1, 2017 at 4:01 pm
      Permalink

      Благодаря ви за коментара и че споделихте вашето мнение за книгата. Винаги се радвам, когато срещам фенове на Ремарк. 🙂
      Скоро и за “Трима другари”, stay tuned! 🙂

      Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *