„Дюи”, Вики Майрън и Брет Уитър

Котето от малката провинциална библиотека, което трогна света” търси читатели, за да им разкаже своята топла история. В тази книга няма драматизъм, няма преувеличени трагедии, това е разказ за една котка, представен реалистично, достоверно, но и разказ за възможните, обикновени чудеса, заради които си струва да обичаме живота.

Основната сюжетна линия, която ни подхваща още от корицата и ни навява мисли за книги с ароматна хартия и чаши с горещ чай, започва през зимата. В един особено студен януарски понеделник библиотеката в малкия град Спенсър, Айова, осъмва с неочакван посетител – премръзнало и мръсно коте, пуснато в кутията за връщане на книги. Нищо не отива на една библиотека повече от пухкав котарак, който да се промъква между рафтовете, и директорката на библиотеката – Вики, не може да игнорира нито този факт, нито беззащитно животно, озовало се под нейните грижи. Затова библиотеката осиновява котарака, а той успява да „съживи” институцията, да я направи по-уютна и приветлива и най вече – да стопли сърцата на жителите на Спенсър.

Последното не е никак лесно, макар и силно необходимо – през деветдесетте градът опустява, а безработицата расте, хората са угрижени и не им е лесно да се измъкнат от кризата. В тези икономически напрегнати времена библиотеката прави каквото може – изважда всички книги за преквалификация, всички четива, които биха могли да бъдат полезни на града. Това е един от най-приятните мотиви в книгата: в библиотеката има книги за всички проблеми, когато нещо се случи, просто отваряте нужната книга и научавате как да оправите нещата.

Историята на Дюи обикаля около посетителите на библиотеката и ни разкрива парчета от техния живот – малко за този, малко за онзи, докато пъзелът не сглоби профила на провинциалния град. Няма чудеса, няма шум, но и такива не са необходими.

Светът има навика да забелязва позьорите и гръмогласните, богатите и самохвалковците, а не тези, които  правят необикновено добре обикновени неща.”

Затова „Дюи” е тиха книга. Истинската драма на героите е разказана под черта, с две думи, като нещо неизбежно – нещастия, „вродени” на живота, с които човек просто трябва да се бори. Този стоицизъм буди възхищение – за каузите борбата си струва, а онова, което не може да се промени, се приема смело. Защото смелостта е, когато те е страх, но не се отказваш.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *