Един американски писател среща любовта в НДК, а един български уличник намира пукнатина в обречения си живот, която води към вечността, запечатана между страниците на роман. Пак в Двореца, на премиерата на книгата, се срещаме с „Каквото ти принадлежи” на Гарт Грийнуел, за да не се разделим повече.
Първоначално изпитвам лек скептицизъм – изреченията ми изглеждат твърде дълги, липсват ми параграфи, редовете изпълват страниците от край до край, както ми се струва – монотонно и тежко. Колко съм се заблудила! – дългите, непрекъсващи ритъма си слова са като кардиограма на романа, показват, че е жив, че е цял. Наративът чертае сложната линия на процесът по самоосъзнаване, търсенето на причините за изграждането на Аз-а, такъв, какъвто е, в миналото, в неосъзнатото настояще и в неопределеното очаквания за бъдещето.
Разказвачът е американец, който преподава в София. Случайно среща Митко в тоалетните на НДК и му плаща, за да прави секс с него. От този момент нататък техните отношения лъкатушат между любов, похот, обсесия, насилие, а удоволствието и болката се сливат. България е нарисувана предимно по познатите ни софийски улици, но все пак пречупена през погледа на чужденец – едновременно позната и съвсем чужда. Начинът, по който страната ни изглежда на един образован американец, първоначално развеселява, но ехото от този поглед после дълго горчи. На този фон читателят получава урок по любов, заключен в изповедта на един хомосексуалист:
„Любовта не е просто да гледаш някого, мисля си сега, а да гледаш с някого, да се изправяш срещу онова, срещу което този някой се изправя, и понякога се питам дали съществува човек, да кажем, майка ми или Р., с когото бих могъл да застана и да гледам онова, което не бих издържал да гледам с Митко; ужасна работа е да се съмняваш по такъв начин в себе си, но при мен е така.”
Книгата е разделена на три части, които изграждат съвсем различни усещания у читателя. Първата носи заглавието „Митко” и е историята „сега”, настоящето, с което трябва да се запознаем, за да започнем да изследваме връзките му с другите времена. Тази част е публикувана и като новела през 2010 г. „Гроб” – втората част – е прозорец към миналото, към онова, което не може да бъде променено и което определя какви сме сега и как обичаме. Тук думите са силни, остри, от историята боли, от съпреживяното много дълго ще ми тежи. Авторът споделя, че тази част, в която разказва за детството си в американския Юг, има най-силно изразен автобиографичен характер. Той оголва душата си, за да ни покаже какво е да си отхвърлен от всички, защото си гей. Това е важна тема, за която обаче в страната ни се говори недостатъчно и публикуването на такава книга е събитие, което носи тежест само по себе си. В романа чрез дисекция на живота на няколко поколения са изследвани сложните взаимоотношения със семейството и непоправимият фундаментален начин, по който те определят същността ни.
„Това беше краят на грижата; баща ми ме отблъсна (…), а когато погледнах лицето му, разкривено в погнуса, сякаш видях истинското, автентичното му лице, а не заучената гримаса на бащинството. Той бързо се покри и излезе от банята, без да каже и дума, но погледът му проникна в мен, и никога оттогава не ме е напускал; вкорени се отвъд спомена ми и се превърна в собственото ми разбиране за мен самия, разбиране и очакване.”
Третата част на романа „Зараза” носи остро заглавие, но всъщност загатва за изцеление. Да, миналото не може да се промени, но щом още ни има, съществуват и възможности да бъдем по-добри. На премиерата си Грийнуел каза (цитирам по смисъл), че книгите нямат за цел да демонстрират някаква максима за живота, някакъв генерален извод или гениално обобщение на автора, което читателят да осинови. Тяхната цел е да илюстрират не завършената мисъл, а процесът на мислене. И тук книгата се разширява от индивидуалната история към общия мироглед, за да ни направи ако не по-добри, то поне по-осъзнати за собствените си грешки и болките, които сме причинили.
„Какво ли би означавало да направиш достатъчно за някого, зачудих се, както и преди се бях чудил за онова задължение, което имаме към другите и което понякога изглежда толкова ясно, а понякога изчезва изцяло, така че понякога не дължим нищо, всичко, което даваме е твърде много, а понякога дългът никога не може да бъде изплатен.”
Това е различна книга – краен продукт, изграден с много съставки: автобиография, роман, изповед, пътепис. Чете се бързо, но с краткото си присъствие успява да остави белег и да накара читателя да разбере за себе си неща, които не е предполагал, че носи. Оказва се, че каквото ти принадлежи никога не е достатъчно. И може би е за добро.
"Каквото ти принадлежи" Гарт Грийнуел Black Flamingo Publishing, 2016