„Последен в мрака”, Александра Олива

„Последен в мрака” е книга с адски интересен сюжет, който ме накара нетърпеливо да я чакам седмици преди да излезе. Идеята, около която се заплита историята, е наистина, ама наистина много добра. Малко след началото на риалити шоу от типа на „Сървайвър”, което се снима в изолирана планинска местност, истинският свят е изправен пред глобална катастрофа.

Риалити форматът „В мрака” е нова продукция, несравнима по своя мащаб и бюджет, която цели да докара участниците до границите на човешките възможности. Има дванайсет претенденти, печели онзи, който остане последен. Някои от предизвикателствата, през които трябва да преминат, са екипни, но въпреки всичко двайнасетимата мъже и жени са конкуренти. Всеки има своята мотивация да спечели, но не за всички тя се свежда до наградата от милион долара, която чака победителя на финала. Психологическите профили на участниците са интересна тема, която обаче е по-скоро загатната, отколкото подробно изследвана. Героите са доста пъстри, но останах с чувството, че „екранното време” просто не е стигнало за всички.

Разказът в първо лице на една от участничките – Зу, се редува с общата картина и проследяване на историята, както за участниците, така и в по-широк план за останалия, бедстващ свят. Читателят наистина успява да опознае младата жена, защото е в „нейната глава” през голяма част от книгата. Образът ѝ, макар и водещ, е доста противоречив. До последно не можах да реша дали я харесвам – в нея прозираха известно лицемерие, нерешителност и егоизъм. Изобщо нашият протагонист в случая е едно истинско момиче. Отчитам като минус в романа, че на останалите герои е обърнато значително по-малко внимание, макар повечето от тях да предоставят стабилни „основи” за разгръщане на по-задълбочен сюжет. На читателите от мъжки пол част от вътрешните противоречия, които изпитва героинята, може да се сторят ненужно дълги, особено съпоставени с малкото предоставено описание на катастрофата в реалния свят. Изпитах силен недостиг на постапокалиптични сцени и мащабен поглед над умиращия свят. Очаквах грандиозен сюжет в това отношение, а романът наистина не предлага достатъчно детайлна картина на катастрофата, с която се сблъсква света, въпреки силното първо изречение на романа:

„Монтажистът е първият от екипа на продукцията, който ще умре.”

Голяма част от историята научаваме в сегашно време и Аз-форма от Зу, която не е съвсем наясно кога режисираният формат е излязъл от сценария. „Реалност и риалити се размиват” и тази точна доза мистерия нагнетява у четящия точно толкова напрежение, колкото е необходимо. Чудесен писателски ход, който ме задържа в книгата до среднощ.

В книгата, подобно на „Преди катастрофата”, е застъпена една съвсем релевантна за съвремието ни тема – истината за измислицата на риалити форматите, в които всъщност няма нищо реално, силата на медийната манипулация и фалша в публичните образи. Тези неща са илюстрирани така майсторски и увлекателно, че дори само заради това книгата си заслужава четенето.

Продуцентите са подбрали кой кадър да е откриващ, те са се спрели на определен момент, изтъкнали са едно проявление на някоя от многобройните характерни черти на този млад мъж. Може да е какъв ли не – уплашен, отзивчив, любопитен, но те го представят като гадняр.”

От време на време из страниците се прокрадват извадки от коментари на зрители в интернет. Изобщо все по-честото застъпване на такива елементи в съвременните романи (например, в „Призраци в моята глава” са представени блог постове), показват колко важно място е заел виртуалният свят в живота ни, за добро или лошо.

„В рамките на един час други зрители ще нарекат коментиралия „расист”, „идиот”, „тъпанар” и „педал”. Последното ще дойде от дванайсетгодишно момиче, което наскоро е чуло за пръв път обидната дума и ѝ харесва чувството за надмощие, което я обзема, когато използва унизителния епитет анонимно.”

„Последен в мрака” има толкова добра идея в ядрото си, че ми изглеждаше способна да се превърне в междужанров шедьовър. Въпреки това, реазлизацията не е чак толкова успешна. Книгата всъщност е наистина напрегната и интересна, прочетох я „на екс”, което ми донесе книжен махмурлук в последвалата делнична сутрин. Но изпитвам горещ читателски яд за пропуснатия потенциал, който можеше величествено да се разгърне в, да кажем, три пъти по толкова страници, повече въображение и размах при апокалиптичните сцени и повече дълбочина на героите и техните отношения.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *