Ако Богът, в чието име убивате сляпо,
ни е създал по свой образ и подобие,
всеки куршум, забит в тялото на жена ми,
вече е рана в неговото сърце.

 

Хора играят на богове. Решават кой трябва да умре. Оставят душите си. Носят оръжия.  Отнемат много повече животи, отколкото техните куршуми застигат. Думите засядат в гърлото, несправедливостта – в безсилно свитите юмруци. Тероризмът няма лице, той е лепкава черна празнота, грозен и нечестен, през ръцете на хората, държащи оръжията, убива първо представата за добро, после надеждата и накрая човека. Още първият куршум бележи края.

„Краят на невинността.
„Атентат в „Батаклан”.”

Стоим вцепенени на диваните пред телевизорите си. Мислите ни са парализирани, а чувствата се блъскат в отказа да приемем, че такава жестокост е възможна. Поглеждаме благодарно обичните хора – те са тук, а не там. Добре са. Протягаме ръка и прегръщаме близките си.  Заедно сме. Антоан Лейри е обикновен мъж, един от нас, в обикновен апартамент – досущ като нашите, научава новината по същия начин, по  който и ние я разбираме. Но диванът му е празен. Протяга ръка и не намира нищо. Елен, съпругата на Антоан, е в „Батаклан”.

14408834_1113892875327143_65193053_nУжасът от трагедията, който е преминал през нас за малко, ще владее опустялата му душа завинаги. Животът продължава – няма да забравим, разбира се, но ще сме печално щастливи, защото случайността ни е подминала и този път. На Антоан обаче са му останали само парчета живот, които никога повече няма да паснат, защото това, което ги е свързало, му е отнето. Грубо, насилствено, завинаги. Седемнайсет месечният му син никога повече няма да има майка.

„Няма да получите омразата ми” е истинска история за това, което остава след трагедията. Лишена от драматизъм, от хипербола, това е история за ада, който загубата на любим освобождава, и за борбата на живите срещу отчаянието. Антоан ни подарява няколко спомена, щрихира живота си с Елен и в морето от съчувствие изплува съвършено ясно истината, че това бихме могли да бъдем ние.

Любовна история като всяка друга. Бяхме достатъчно умни, за да осъзнаваме какви късметлии сме, и достатъчно луди, за да заложим всичко на това. Тази любов бе нашето съкровище.

Корицата на книгата е завеса, зад нея – самотното представление на едно разрушено бъдеще, на едно безмилостно настояще. Антоан ни допуска в интимността на мъката си, разказва ни за болката и безсилието си, за гнева, за всепоглъщащата празнота, която трябва да приеме.  „Искам да крещя, но е невъзможно, не трябва да будя бебето.”

Но неговата история, породена от мрак, събужда светлина. f626a8ae77584089bc3b1069d33d6e67Защото Антоан Лейри наистина е един от нас, той е символ на малка Франция, на големия свят, на обикновения човек, който ще запази душата си, въпреки всичките бесове и ужаси, които вилнеят и деформират човещината ни. В тези няколко страници е затворена дефиницията за силен човешки дух, оцелял пред смазващите обстоятелства и отказващ да избяга от отговорност. Антоан знае, че гневът е нож с два остри ръба – пожелае ли човек да отмъщава с него, ще нарани и себе си.

“Тези, които нямат кого да винят, са сами с мъката си. Чувствам, че съм един от тях. Сам със сина си, който скоро ще ме попита какво е станало онази нощ. Какво ще му кажа всъщност, ако прехвърля отговорността за обстоятелствата в нашия живот на някого другиго? Към него ли трябва да се обърне за отговори, този човек ли ще му обясни станалото?
Смъртта бе чакала майка му онази нощ; онези хора бяха просто нейните пратеници.

Това е разказ за оцелялата надежда. Човекът има свободата да избира какъв да бъде, докато сътворява или се бори срещу света. Личните решения във водовъртежа от обективни обстоятелства, рисуват нюансите на добрия и достоен човек. Вярата в хората е всъщност вярата, че този избор ще бъде правилен.  Лесно е да посочим с пръст злодея и да стоварим вината за съсипания си живот върху му, да се предадем на гнева, да се превърнем в животни, защото сме били „принудени”. Предизвикателството обаче е да не позволим на злото да порасне, да спрем разрушението, да бъдем по-добри, по-силни от омразата. Със сълзите си да слепим прахта, останала след разрушения свят, за да съградим живота отново.

Никога не ще се завърнем към предишния си живот. Но няма да изградим живот, основан на омраза срещу тях. Ще продължим своя собствен живот.

„Няма да получите омразата ми” е биография на изцелението, епос за победата на светлината над мрака. История, написана с тъмната кръв на загубата и чистите сълзи на живота, която въпреки цялата болка ни оставя умиротворени: още не сме загубили правото да бъдем хора.

 

„Няма да получите омразата ми”
Антоан Лейри
Сиела, 2016

2 Comments

  1. Pingback: „Няма да получите омразата ми“ – да съхраниш любовта в думи | Аз чета

  2. Pingback: „Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри | Книжен Петър

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *