Умолявам те! – извика тя, падайки
100 000 бройки от последния роман на популярния писател Том Бойд – втората част на “Трилогия на ангелите”, имат за финал това недовършено изречение. Тиражът е компрометиран при печата – налице е само половината от съдържанието на книгата, историята прекъсва по средата и продължава с куп бели страници. Освен че предизвиква негодувание сред читателите, това недоразумение успява да отвори малък прозорец между реалността и фикционалния свят на романа, през който да се вмъкне една от героините, родени от въображението на Том.
Били “пада” от недовършеното изречение право в реалния свят, в който междувременно Том Бойд изживява тежка житейска криза. Макар да изглежда, че писателят има всичко, той е изгубил най-значимото – любовта на жената, която безумно обича, красивата пианистка Орор. Дните на Том са се превърнали в кошмар – желанието му за живот си е отишло, Орор е отнесла със себе си и вдъхновението му да пише, откраднала му е думите, и разкъсван от спомените с нея, той е на път да погребе кариерата си и да се откаже завинаги от писането. Към това се прибавят и финансови проблеми, причината за които е най-добрият му приятел. Разорен и с разбито сърце, Том намира утеха единствено в антидепресантите и самосъжалението, без да има намерението да завърши популярната си трилогия, която издатели и читатели трескаво очакват.
Магическата поява на Били в живота му се случва точно на време. Около нея има вълшебство, което се простира отвъд необичайния ѝ и произход до цялото ѝ светоусещане. Били ще поведе писателя на шеметно приключение – както физически, така и емоционално. Том е достигнал своето дъно и трябва да избере по кой път да продължи нагоре. Момичето ще се превърне в безценна част от този процес и с помощта на героинята, която сам е създал, Том ще се опита да намери отново себе си и да закърпи раните в сърцето си.
Безспорно е, че сюжетният център на “Хартиеното момиче” е пленяващ, историята безкомпромисно дърпа читателя в прегръдките си. Но там (поне за мен) не се оказа толкова уютно, колкото очаквах. Героите буквално си останаха “хартиени”, не успях да се свържа с тях, нито наистина да се развълнувам за съдбата им. Образите им останаха плоски, без истинска дълбочина в миналото им или в емоциите им, въпреки сравнително стабилния обем на книгата. Което пък ме води към следващата забележка – историята твърде често ми се струваше излишно разтегната и наивна, фабулата бе мудна и като цяло “Хартиеното момиче” не успя да ме ангажира така, както ми харесва книгите да го правят.
Въпреки това, не мога да отрека, че харесах финала – макар и не съвсем непредвидим, той съдържа тази динамика, която като цяло очаквах от романа. Допаднаха ми и някои по-крехки странични сюжетни линии, макар и част от тях да стоят като “пришити” към основната.
Като цяло “Хартиеното момиче” е приятна, но не и забележителна книга. Ще я запомня заради оригиналната идея – тя е вълнуваща, а не заради емоционалната читателска реакция към текста, който ме остави безразлична. Но трябва да призная и че не съм се отказала от Гийом Мюсо и не е изключено да дам шанс на някой от останалите му романи, тъй като всички имат едновременно романтичен и интригуващ сюжет, който провокира въображението.