Разказът в “Лунно сияние” започва малко преди смъртта на дядото на автора. Последните мигове от живота на този герой, който ще остане без име в цялата книга, са моменти на откровение. Старецът споделя фрагменти от историята на живота си,  преминала през Втората световна война, мечтата за Луната и космоса, затвора, любовта. Спомените му оформят тази “художествена биография”, в която измислица и фактология се сливат.

Лунното сияние на Шейбон е писателски експеримент.  Мащабен, дълбок роман, който със замах хвърля читателя от настояще към минало, от научно и историческо любопитство към по-лични емоции, и обратно. Между страниците се крие не само биографята на дядото на автора, но и своеобразен очерк на една цяла епоха, на едно цяло поколение, белязано от ужаса на войната, но и огряно от светлото сияние на мечтата за Луната.

В миговете на откровение преди смъртта дядото се превръща отново в млад мъж, силен и смел, но с доста опърничав и затворен характер, нещо малко особняк, чиито мечти не се свенят да посегнат към космоса. Позволява ни да надникнем в космическите му копнежи, разказва ни за кариерата си в НАСА и макетите на ракети, които изработва с часовникарска прецизност. О, да, той наистина обича науката:

Знаел имената и чиновете на всичките петима членове на екипажа на “Дискавъри”. Можел да каже на какви теми били дипломните им работи и дисертациите им, историите на техните мисии, хобитата и слабостите им, техните взаимоотношения и личните им връзки със загиналия екипаж на “Чалънджър”. Бил проследил разследването на причините за катастрофата изтънко и се бил заровил надълбоко в протоколите. (…) Дядо виждаше в непреклонното здравомислие на Файнман едно от редките доказателства, че за този свят има някаква надежда.

Именно мечтата си той дели с най-големия си враг – Вернер фон Браун. Допуска ни в спомените си за войната, в която е служил, и как нейната отрова  убива не само хора, но и мечти.

Дядо едва имал време да си помисли “ракета!”, когато неоповестената експлозия отстъпила място на рев и грохот, сякаш влакът пристигал на станция “Марбъл Арч”. (…) Ракетата се движела със скорост четири пъти по-голяма от тази на звука, тоест сътресението и турбуленцията от нейното приближаване винаги закъснявали спрямо взрива.

– Чухме го – казал Ауенбау. – Значи не сме умрели.

(….)

Дядо вече бил свикнал с чувството на благодарност, че щом смъртта се спуснела като ято птици около него, тя кацала върху другите мъже, а не върху него. Благодарността нямала нищо общо със щастието.

Освен за войни и ракети, романът ни говори и за любов, страст, секс (защото както пеят White Lies единственото нещо, което е по-голямо, отколкото звучи, е любовта). Историята за връзката между дядото и бабата не е захаросана или блудкава – да, има ония сладки, разтърсващи моменти, които отличават ЛЮБОВТА от посредствените отношения, но има и горчивина, донесена от лудостта на бабата и Безкожият кон, който обитава тъмните кътчета на ума ѝ, противоречивия характер на дядото, ужасните неща, които и двамата са преживели преди да се срещнат и трудностите, на които ще се натъкнат – или сами ще си причинят – след това.

Хубава книга. От всеки ред ни връхлита майсторството на Шейбон да разказва многопластови истории, да слага думите на местата им. В “Лунно сияние” по много по-различен, чужд начин от този, който познаваме от “Невероятните приключения на Кавалиър и Клей”. Но все пак възхитителен. В края на текста си ви оставям с любимия ми цитат от книгата (и се надявам, че и вие ще откриете своя):

Липсата на привързаност към миналото и неговите веществени превъплъщения проникваше у мама далеч по-дълбоко от принципа, обучението или метафората. Това бе несломимият навик на загубата.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *