Някаква ужасна ампутация се случи, за да лимитирам избора до 10 албума за 2020. Трудно беше. Всички любими музиканти си седяха вкъщи и от скука, задълбочени депресии или увеличена чувствителност сглобиха покъртителна музика.
Не зная дали албумите от тази година се усещат така масивно докосващи, защото всички минаваме през един и същи труден период и проблемите ни се уподобиха. Или липсата на концерти, фестивали и клубове доведе до глада за еуфорични усещания, до връхлетяло желание по време на стрийм за спонтанно пого със спазване на дистанция от 2 метра или stage dive от масата към дивана.
Но ето какво ми донесе емоция и мисли в тясното пространство между едни слушалки и едни уши през 2020.
Black Stallion
Двайсет години след издаването му Бялото Пони още звучи близко и важно. За годишнината Deftones пуснаха ‘Черен Жребец’ (осъзнавам игривия превод, да), с ремиксирани версии на всички песни от Понито.
Дори да прескочим екзалтацията от това, че Chino е събрал любими музиканти като Mike Shinoda (Linkin Park), Phantogram и DJ Shadow да добавят различен прочит на песните от един вече велик албум, Черният Жребец се усеща дълбоко.
От тътена на Feiticeira, органа, прибавен в RX Queen, и trap бийта на дигитално разпадане, през женските вокали в Knife Prty, които счупват и малкото останало уравновесено дишане, стигаме до един Passenger на Mike Shinoda, личен и потвърждаващ, че още сме там с тях точно в тази музика, с която управляват емоциите ни и могат да ни закарат където искат. Черният Жребец е албум, който притиска гърлото, оставяйки слушателя със сподавеното ‘По-силно’. Чуйте го.
Against All Logic 2017 – 2019
Хаусът и амбиент музиката са нови в плейлистите ми тази година или по-скоро прилежно неглижирани преди. Но ето албумът на Against All Logic за 2020 ме хвана и ме тегли на кукичка продължително.
Nicolas Jaar e нагласил настроението с първия трак ‘Fantasy’, за да знаете, че целият албум ще бъде такъв – ще ви удари в петите, а после ще го усещате в стомаха като влакче на ужасите. Със силно увличащи бийтове от начало до край 2017 – 2019 ме кара да си танцувам в хола, на бюрото, до кафе машината.
За мен развръзката в атмосферата идва в стабилния и постоянен ритъм на ‘Faith’. Бийтът й е последователен, но вокалите са изненадващи и подбуждащи, точно както една сляпа вяра се усеща – сигурна, вдигаща.
Sundowning
Не знам дали е “честно” да включа Sleep Token, понеже тази година издадоха само Deluxe издание на Sundown от 2019. Но много много искам да говорим за Sleep Token!
Ясно, че ми е привлекателна цялата ритуалност около бандата. Всяка песен в албума си има символ, а Deluxe версията му излезе в деня на зимното слънцестоене – сладко.
Но и без да се поглежда нищо около сценичния им акт и арта, музиката е просто прекрасна. Как харесвам метъл, който няма класическо метъл звучене, а е пуснат в блендера с други стилове. Вземете тези приглушени метъл китари, прибавете поп вокали, пиано и малко трип-хоп на око. Фантастично!
Още по-приятно е, че в текстовете не убиваме дракони, и описваме шепите си човешки емоции без клишета и еднозначност. Защо Deluxe изданието? Четири допълнителни трака са прибавени, между които една по-крехка пиано версия на Blood Sport и прекрасен кавър на When the Party’s Over на Billie Eilish.
Versions
Благодаря за Archive музиката тази година – ох, колко беше хубаво! За 25 годишнината си издадоха албума Versions с реинтерпретации на 10 песни от цялата им дискография. Слушах го на рипийт в деня, в който излезе, и чувствах игличките подкожно. Заменили са увличащите китари с трептящо пиано, добавили са чупливи перкусии и блуждаещи вокали. Гласът на Holly Martin в Nothing Else е безкрайни черни небеса и ‘нищо друго’.
Беше ми изненадващо определението на ‘версиите’ в ревюта като медитативни. В перспектива това е най-медитативното ‘Fuck U’, което съм слушала. Но на цяло албумът за мен е твърде смущаващ, за да предизвика каквато и да е форма на спокойствие. Събуждали ли сте се от усещането за падане в съня си? Archive – Versions е такъв.
925
Хайде да говорим за нови неща! Хайде да говорим за дебютни албуми! Лондонска банда на име Sorry издава първия си албум в инди рок стил с парченца пост-пънк и джаз.
Причината, поради която сетивата ми се обострят и зъбите ми се оголват всеки път, като слушам 925, е това увлечение по експерименталното. Музиката е интересно смути от жанрове, а в текстовете им има изобретателност.
Няма посредствени и скучни любовни истории, има вътрешен конфликт на героите като ‘Wanna get in your head you just want to get out of it’ в първата песен от албума и саркастично остроумни вметки през цялото количество текст. Например как да смесим нихилизма с подкожен романтизъм:
‘And I never thought about you in your underwear
‘Cause I didn’t really care what was under there…
And still when I get a little drunkI think about the only kiss we ever sunk’ (от ‘Snakes’)
Обожавам мрачната закачка с ‘What a Wonderful World’ на Луис Армстронг в ‘As The Sun Sets’. Песента описва срещата с бивш (или бивша – не става ясно) и новата му/й приятелка. Референцията към Армстронг е със смисъла на ‘какъв прекрасен свят е…но за тях’, докато Лоренз повтаря припева в един залез от обреченост:
‘As the sun sets
I really wanna run into it’
Miss Anthropocene
Много кратко за Grimes през 2020, понеже тук и медийното съдържание по темата е не по-малко интересно от музиката и концепцията и общо взето каквато и статия да хванете, на Pitchfork или NME e.g., е безкрайно любопитно. Целият албум е с настроението на пакостлива феичка, която завърта вниманието около провокиращи теми като климатичните промени, ‘новите богове’ – социалните медии и пластичната хирургия, наркотичната зависимост и смъртността в следствие от употреба на опиати.
Само ще кажа рейв-поп, синт, плюс мрачно звучене и лепвам едно черно сърце.
Ceremony
Харесвам Phantogram, защото се движат по ръба на необичайното, докато ни завъртат в мисли, които звучат близки. Текстовете им са заявление ‘Хайде да кажем прекалено искрените неща, тези неудобните’, а музиката вибрира между четвъртото и петото ребро в синт и готически поп.
Ceremony е албум за хлътването – присвиването в слънчевия сплит, церемониалността на цялото преживяване и откриването на знаци в случайностите. Започва леко с безметежната и почти позитивна ‘Dear God’ – ‘I’m feeling good, I’m feeling fine’. И много бързо ни пуска ‘по спиралата’ надолу с ‘I’m going down…I’m a void, in a hole, in a hollow’. Развитието на албума звучи като засилване надолу във въртележка между очарование и разочарование.
Много ми пасва колко са заредени и невъздържани, съвсем точно описано с ‘You love me, love me, love me now!’. Албумът е вълнуващ и кърви от чувство за ирония както във ‘Fall into happiness’, бързо последвано от следващата фраза ‘Wish you could be here’.
Преди да се увлека прекалено в детайлите и да се подхлъзнала да напиша ревю на всяка песен – ‘Feels oh so inviting’, ви оставям да го чуете сами.
Ghosts V: Together
Някой ми метна листата ‘Better Alone’ с филмовата музика на Trent и Atticus и съм безкрайно благодарна. Ghosts V, който излезе с етикета на Nine Inch Nails, след като Атикус е вече официално част от бандата, звучи като продължение на цялото количество докосващ саундтрак.
Без вокали и само в инструментал осемте трака отново изследват емоционални нишки и ги описват с амбиент елементи и въздействащо пиано. Тихо спокойствие сякаш нищо не помръдва. Да се изгубиш като щрих бяла боя върху бяло платно и да изчезнеш.
Existential Reckoning
Съвсем пристрастно добавям последния албум на Puscifer в класацията, понеже всичко на Maynard ми е лично, близко и любимо. Май е първия Puscifer албум, в който няма нищо сексуално, но темите му сa не по-малко провокативни – изстискани от реалността и събитията на последните няколко години.
Отваряш, виждаш, че още първата песен се казва ‘Bread and Circus’ (‘хляб и зрелища’) и си казваш ‘ок, това ще е критичен коментар на съвременното общество’. Яростта и сарказмът към човечеството стремглаво вървящо към саморазрушението си са ми съвсем разбираеми, особено като добавим и любимата тема за дезинформацията и намаляващото доверие към науките.
Посланието на албума е ясно. Заявено е в две от песните, Theorem и Postulous:
Seek the balance
Work the science
Through diligence
Moderate the middle
Харесвам как в ‘Grey Area’ говорят за поляризирането на общественото мнение по глобални и политически въпроси и липсата на балансирана среда. Харесвам и политическите намеци в ‘UPGrade’, която вероятно можеше да се казва просто ‘Impeachment’.
Но да оставим посланията. Музиката е все така фантастична – дълбока и изненадваща. В ‘Personal Prometeus’ преплитащите се вокали на Maynard и Carina ми стимулират не само слуха, но и периферната нервна система, настръхвам си съвсем физически. А и с такава нежност да подтикваш към бунт, било то на егото или обществен, е магично:
Become your own Prometheus
Use the flame to burn the tether
Petals for Armour
Въздъхване. Спирам да заобикалям вътрешни теми. По-този албум си направих татуировка миналата година. И той така започва с въздъхване.
Слушам и си фенствам на Paramore от ранна и много незряла възраст, някъде там, където още мислех, че Robert Pattinson е секси. Да, знам, засрамващо е.
По но накратко Hayley Williams от Paramore направи самостоятелен албум, който изкара в две части през 2020. Още с първото EP и интервюто, в което казва, че начинът да се защити е да бъде уязвима, концепцията заедно с музиката и текстовете кликнаха неотлепно с промените, които и аз виждах в мисленето си.
Не ме разбирайте погрешно, зная, че ‘уязвимост’ (или ‘vulnerability’) е ‘бъз’ дума в епоха на емпатия. Това, което казвам, е че идеята да гледаш отблизо уязвимостта си, да я разбираш и показваш, е увереност и себеобичане, към което е смислено да се развиваме.
Изненадах се още от първата съвсем близка и разбираема емоция в ‘Simmer’ – песен която напомня, че знаеш добре какво е да си толкова изпълнен с гняв, най-вече към себе си и това, което си позволил да те нарани. Парчето изглежда вдъхновено от скорошния развод на Hayley, както тя сама го определя, с ‘един не много добър човек’.
‘But I can’t leave it alone’ ми е вероятно от най-близките редове текст. Някои от нас трудно си тръгваме и оставяме части от живота си в миналото. Лесно се свързах с феминистичните нотки в ‘Roses/Lotus/Violet/Iris’. И не в doom metal, а в текстовете на Hayley намерих моя си ‘doom romanticism’:
Let it enter your open heart
Then prepare to let it leave
Преди да оставим тъгата и себевглеждането да станат скучни, вероятно най-много харесах обяснението на Hayley в едно от интервютата, че се бори с депресията чрез креативност и създаване и това я е подтикнало да започне да работи върху ‘Petals for Armour’.
Листът не е подреден по никакви форми на превъзходство, понеже получавам когнитивен дисонанс, като се опитам да сравня албум на NIN с албум на Phantogram. Също нямам претенции да имам познания в областта на музиката. Свиря си тук тихичко на едно пиано, слушам музика и харесвам.
Автор: Вероника Тонева