“Старецът се съвзе учудващо бързо. Сега мисля, че не гладът го бе съсипал така, че да прилича на мъртъв преди смъртта си, а убийствената самота и безпомощност, които търпеше в мрачното си мазе.”
Така прочетох “Балада за Георг Хених” от Виктор Пасков – като описание на самотата и бедността, фрагментация на проявленията им в българрската действителност в средата на миналия век (не че времевата рамка има определящо значение за тия “човешки качества” – да си самотен и беден е състояние, което има относителна еднаквост в нещастието си, независимо от историческия период).
Самотата е дестинацията, към която всички сме се запътили; неизменната спътница на старостта, колкото и да бягаме от нея, докато още имаме енергията и мечтите на младостта, тя ни чака там, където сме я оставили. Независимо дали сме живели, както сме искали, дали по света са пръснати порасналите ни деца и внуци, дали сме направили нещо значимо, самотата в края на историята тежи със своята неизбежност и неотменимост, сигурна като самата смърт.
Виктор Пасков ни връща в детството си, за да сподели с нас личния си спомен за Георг Хених – майстор лютиер, пристигнал от Чехия, останал тук, въпреки всичко. През погледа на невръстното момче човешката глупост и алчност, падението на човешкия дух и личност под несгодите на бедността, оскотяването на духа лъсват голи и неподправени на фона на недомислиците и абсурдите на социализма.
В края на житейския си път майсторът в сврян в малката си стаичка, където не му остава друго, освен да чака смъртта. Смазан от мизерия и бедност, забравен от света, творецът в него ще се събуди още веднъж за една последна виола д`аморе.
В противовес на този финален акт на майстора, неговия tour de force, стои сглобяването на един… бюфет. Бюфетът, който по това време се превръща в символ на победата на дребния човек над бедността. Бюфетът, който е умален модел на голямата мечта на майката на малкия Виктор, събирателен образ на оцелелите надежди след делничната борба за живот.
“Балада за Георг Хених” е кратичка, малка книга, която ще ви трогне. Аз самата я приех безкрайно лично, стоейки на ръба на онова състояние, където се срещат духовното и материалното – или където не успяват. А после се обадих на близките си, просто така, за да чуя гласа им и да се уверя, че ни има.
Други мнения вижте в Книжно и Slightly Critical.