Първата световна война „започна като летен фестивал”. Големи амбиции и величави цели мобилизират 70 милиона войници. „Десет милиона трупа по-късно” светът тъне в разруха и мирише на смърт.

В навечерието на Втората световна война излиза пацифисткият роман на Долтън Тръмбо „Джони грабна пушката”. Петдесет години по-късно излиза песента “One” на Металика, написана по книгата.

Как след всичко това да вярваш или да не вярваш в нещо? Четири, може би пет милиона избити хора, без никой от тях да иска да умре, и стотици, хиляди полудели, слепи, осакатени, които желаят смъртта, а не могат да умрат.”

Човекът никога не може да превъзмогне себе си и да се поучи от глупостта си, затова войната винаги е на един изстрел разстояние, винаги ни дебне, за да ни увлече като малки снежинки в голямата лавина от жестокост, насилие и смърт. Политическа ловка манипулация натиска спусъка, куршумът пропуква стената, зад която се трупат грешно разбран патриотизъм, желание за мъст, нечовешка кръвожадност и сурова безмилостност. След тази зверска вълна остават само съжаление, сълзи и смърт.

Романът е разделен на две части – „Мъртвият” и „Живият”. Това е той – Джони, който грабна пушката, скочи във войната, без сам да знае защо, и сега не може нито да живее, нито да умре.

Лежеше и си мислеше: ех, Джо, Джо, това не е място за теб. Това не беше война за теб. Това изобщо не беше твоя работа. Какво те е грижа дали в света ще победи демокрацията? Само едно ти се искаше, Джо – да живееш. (…) Ех, Джо, защо по дяволите се забърка в тази каша? Не беше за теб тази битка, Джо. Ти никога не си знаел за какво е тази битка.”

Джони се събужда в болница, съзнанието му е мътно, невъзможно е да различни съня от действителността.  Сред замъглени проблясъци минало, от които можем да сглобим историята на живота му – съвсем обикновена, като на всяко момче, съвсем в началото – той бавно осъзнава, че нещо не наред с него. Джони е глух, сляп, ням, няма ги ръцете му, нито краката. Няма го лицето му, няма го бъдещето му, за него вече го няма и света. Няма го живота, но и смъртта е недостъпна. Джони доказва на Шрьодингер, че котката може да е и жива, и мъртва едновременно.

Първата част е мудна, объркана, бавна… мъртва. Героят анализира състоянието си, рови във спомените си, изпитва страшно негодувание към съдбата, към войната, към абсурдното омаловажаване на живота в името на кухи думи, на неясни цели.

Те винаги се сражават за нещо мръсниците и ако някой посмее да каже по дяволите сраженията, все едно и също, всяка война е като другите и никой не печели нищо от нея, ще му изкрещят, че е страхливец. Ако не се бият за свобода, ще се бият за независимост, демокрация, чест, благоприличие, за родината или за нещо друго, което не означава нищо. (…)

Започнат ли да се придвижват армиите, да се развяват знамената и да никнат лозунгите, внимавай, млади момко, защото чужда черга гори, не твоята. Ти се биеш за думи и не сключваш честна сделка – живот срещу нещо по-добро. Показваш се благороден, но след като те убият, това, за което си разменил живота си, не ще ти бъде от никаква полза, а има голяма вероятност да не бъде от полза и за когото и да било другиго.(…)

Винаги можеш да чуеш тези, които искат да жертват живота на другиго. (…) Можеш да ги намериш в църквите, в училищата, във вестниците, в законодателството и по конгресите. Това им е работата. Говорят възхитително. (…)

Но какво казват мъртвите? (…)

Те не могат да говорят. Така че речите за благородни мъртъвци, за чест и за свещена кръв са поставени в устата на мъртвите от измамници и крадци на гробове, които нямат право да говорят от името на мъртвите. Ако някой избере смъртта пред безчестието, той е или глупак или лъжец, защото не знае що е смърт. Знае само как се живее, не знае как се умира.”

Втората част на книгата, „Живият”, е по-пъргава, по-динамична. Минали са години, героят вече е приел състоянието си, приел е, че не може да умре и трябва да опита да живее. За да успее в това, той трябва да измисли как да брои времето, да държи ума си зает, да намери начин да комуникира със света чрез единственото си останало сетиво – осезанието. Последното е единственото важно нещо, освен защото му е необходимо, за да не полудее, и защото Джони има какво да каже.

Той – най-близкото нещо до един мъртвец на света.

Той е мъртвец с мозък, който все още работи. (…) Той е първият в историята загинал войник, който все още може да мисли. Никой не може да спори с него. Никой не може да докаже, че греши. Защото единствен той знае.

Би могъл да каже на всички тия високопарни мошеници, които подтикват към убийства и крещят за кръв, колко много грешат.”

Историята помни, хората – не. Въпреки всичко Джони винаги грабва пушката. А ми се ще да не я.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *