“Марина”, Карлос Руис Сафон

Получавам я като подарък, а посвещението е цитат от „Сянката на вятъра“ – личи голяма любов към Сафон, публична нежност към думите му, която всеки, докоснал се до него, би разбрал. „Марина“  има аромат на море, канелени влюбвания, крехки мечти и дъждовно минало. Знам, че ще я харесам ужасно, още на първата страница, на която авторът адресира няколко думи до читателите, с които споделя личния си сантимент  към точно този свой ранен роман, който предхожда поредицата „Гробището на забравените книги“.

“Марина” е обречена да остане в сянката на поредицата и неизбежно да бъде сравнявана с нея, за съжаление, но без изненада, винаги в полза на последната. Без изненада, защото „Гробището“ е феномен, а „Сянката на вятъра“ – несравним шедьовър , толкова изпипан и съвършен, че многократно превъзхожда „Марина“, събрала себе си едва в 200 страници и създадена като юношески роман. Съжалението се прокрадва като последствие от склонността на хората да градират и подреждат, рискувайки да останат слепи за красотата и идентичността на онова, което нареждат на задна позиция. Но да оставим това на критиците, които да чоплят и разнищват техническите слабости на книгата пред последвалата я по-изпипана поредица.

„Марина“ притежава едно ярко предимство – в нея има искреност, кристални човешки емоции, предадени простичко, без излишна орнаментика на чувствата. Книгата носи собствена енергия, която постепенно поглъща читателя и изтрива реалността за двеста страници време. Докато я четях, срещах параграфи, които се забиваха в ума ми като тресчици под ноктите, за да сърбят по ръбовете на съзнанието ми. Четях и усещах кожата си настръхнала под думите.

Сюжетът на книгата се гради върху носещите колони на пъстрата Барселона, пуска развръзките си из тесните ѝ улици, за да предизвика читателя да обикне испанския дух, да почувства града като свой. Дълго след последната страница собствените ми мечти продължават да обитават Барселона, защото Сафон е майстор, който с часовникарска точност настройва крехките механизми на читателската душа. Там, в сърцето на този магически град, Оскар Драй се запознава с Марина. Той е на петнайсет и “вехне между стените на един интернат”, докато чака онзи лъч, който ще се шмугне през някоя пукнатина на неговия затвор и по който Оскар ще се изкатери до Слънцето и от там ще полети… или изгори. Този лъч има име на жена с коси с цвят на сено и очи, в които човек може да потъне – Марина.

Докато се опознават, двамата се забъркват в приключение, което се развива като плод около ядката на зловеща тайна. Мрачните загадки и готически елементи не липсват- младежите се забъркват в чужда история, наситена с мъка, в която човек се опитва да превърне смъртта в реквизит на живота. Или обратното. Сафон развива паралелно две основни сюжетни линии – една за любов и една за смърт, които обаче са вплетени като телата на любовници.

“Марина” е жива и има душа на пролетен ден, въпреки целия мрак на сюжета. Пролетен ден, обитаващ миналото, по който вечно да тлеем в носталгия, защото хората сме такива:

Спомняме си само онова, което никога не се е случило.

"Марина"
Карлос Руис Сафон
Изток-Запад, 2010