„Като го анализираш, всяко важно нещо става незначително – както животът изглежда нищо пред смъртта.”
“Пилето”, Уилям Уортън
Нямам начало и нямам думи. След тази книга остава празнота, няма нищо.
В първия учебен ден един четиринайсетгодишен младеж разбира, че нищо в света няма смисъл. Малкият Пиер Антон вижда животът като процес на умиране, в чието развитие каквото и да сториш, ще бъде безсмислено. Това откритие изпъква толкова силно, че момчето се покатерва на едно дърво, от което крещи и натяква липсата на смисъл на своите съученици, които..
„Току-що бяхме преминали в седми клас, всички бяхме наясно с нещата, познавахме света и си давахме сметка, че е важно как изглежда нещо, а не какво всъщност е.”
Порастването е белязано с появата на нужда от смисъл, която отсъства в детската душа. В този крехък момент на преход в младежите лесно покълва съмнението, а мисълта, че Пиер Антон може да е прав, всява ужас в умовете им, в които вече грижливо е начертана карта на бъдещето им, на превръщането им в някой. Изчезването на смисъла би изтрило всичко, би напукало действителността и унищожило бъдещето.
„…славата и широкият свят са ивън теб, а вътре, каквото и да правиш, няма и никога няма да има нищо.”
Момчетата и момичетата от класа на Пиер Антон решават да му докажат, че смисълът съществува. Обвинението, че живеят в лъжа, че всичко, в което са научени да вярват е просто психологическа илюзия, е твърде страшно, за да бъде вярно. Децата решават да съберат „смисъл” в една изоставена дъскорезница. Започват невинно – всеки трябва да донесе нещо, което намира за ценно, нещо, което е важно. Например чифт нови обувки или новото колело. Безобидното създаване на „купчина смисъл” обаче бързо ескалира до неконтролируем процес на нравствен упадък, неудържимо плъзгане към границите на жестокостта. Изведнъж децата вече никак не приличат на такива, а тяхната игра се превръща в еманация на злото.
„Нищо” е лишена от надежда. Книга, в която липсват положителни краски и добродетелите са стъпкани. Произведение, от което косъмчетата по тила настръхват, понеже въпреки всичко изглежда подозрително реалистично. Това е „Повелителят на мухите”, но в сегашно време и в градски условия. Всяка дума настъпва оголен нерв. След края не остава нищо. Започвам да се чудя, а вие в какво намирате смисъл?