Ако имаше някаква обща черта между тийнейджърите от различните поколения, това бяха дивите смехове. Никога след това хората не се смеят така. Внезапното осъзнаване, че светът и животът са абсурдни, водят до това хълцане от смях, от което може да ти спре дишането. Същата мисъл двайсет години по-късно предизвиква само примирена въздишка.”

“Жената с червеното тефтерче” е кратък, но трогателен роман, който очертава онази граница между възможното и невъзможното в делничната реалност, до която всички почти се доближават, но мнозина се страхуват да преминат. Антоан Лорен ще допадне на онези, които харесват френски автори, заради тяхната нежност към езика и грижа за малкия детайл. Напомни ми някак Грегоар Делакур, съвсем естествено е да се четат един след друг тези автори, макар текстът на Лорен да е лишен от цинизъм и наситен с повече топлина и щастие. Защото разказва една класическа любовна история.

Тя, Лор се прибира към уютния си дом, в който я чака черният ѝ котарак, когато точно пред входната врата някой я напада, за да открадне чантата ѝ. Малко по-късно Той, Лоран – наистина харесах тази симетрия при избора на имена на героите – намира чантата до кофите за боклук около книжарницата, която притежава. Крадецът е взел телефон и портфейл и е оставил останалото. Любопитството на Лоран и случайността се съюзяват и той решава да проучи съдържанието ѝ. А в нея има какви ли не дреболии – ключове, парфюм… и малко червено тефтерче, в което собственичката на чантата е записвала мислите си.

Сглобявайки детайлите от нейния живот с помощта на въображението си, Лоран неусетно започва да се влюбва в тази непозната, невъзможна жена, чието име не знае. А тя самата лежи в болница, изпаднала в кома. Дали детективските умения на Лоран ще са достатъчни за случване на тази любовна история или тя ще топли само онази част на сърцето, в която грижливо държим несбъднатото, остава да разберете сами.

Тази книга е лекарство за онези моменти, в които “противоречието “идеално-реално” става огромно“. Когато мечтата си е отишла миг преди да се сбъдне и човек чувства, че е “минал покрай и същевременно съвсем близо” до нея, докосвайки само “частици от това възможно”.

“Всички ние минаваме покрай,
минаваме съвсем близо,
и затова все по нещо остава.”

 

2 Comments

  1. Pingback: „Жената с червеното тефтерче“, изтъкана от френски прелести и чар | Аз чета

  2. Pingback: „Жената с червеното тефтерче“ е наслада за душата | Аз чета

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *