“Изхвърлени в Амерка” (или оргиналното заглавие American Dirt, което обожавам!) е дългоочаквана книга, съвсем прясна на пазара, която забелязах известно време преди да излезе и бях очарована, че толкова бързо се появи и на български. Книгата се фокусира върху живота на мигрантите от Мексико и нещастията, през които преминават в преследване на Американската мечта. Темата се оказва чувствителна – предимно защото е авторката е бяла американка, и около книгата се вдига доста шум, изграден от противоречиви мнения. В нагативния спектър стоят обвинения, че Къминс изгражда стереотипи, които на всичкото отгоре са неточни (а не са ли всички стереотипи такива :/), както и че няма право да пише за неща, през които не е минала самата тя, че не е направила достатъчно проучвания по темата. По-добри от моя отговор са бележките на автора в края на книгата, хвърлете им едно око, ако споделяте някое от горните твърдения.
В крайна сметка това е изцяло художествен роман, без грам претенции за документалистика, а в художествените романи може смело да се пише за всичко. За всичко. А аз бързам да приключа с коментара върху това още в началото, понеже моето ревю ще бъде позитивно, каквото е и цялостното ми усещане от книгата 🙂
“Изхвърлени в Америка” ни разказва за Лидия и сина ѝ Лука, които рязко биват извадени от нормалния си, прекрасен живот в Акапулко. Лидия е перфектната героиня за роман – има малка книжарница, обожава литературата (на която е отделено малко, но специално място в цялата книга), има съпруг, с когото се обичат, и умен и чудесен син. Животът ѝ бил бил напълно обикновен, но Акапулко се управлява основно от престъпни картели – а съпругът и Себастиан е журналист, който пише за тях. Заради това семействпото на Лидия бива убито, а единствения ѝ шанс да спаси сина си си и себе си се оказва бягството.
Тя се чувства рехава като дантела, състояща се не толкова от нишките, от които е направена, колкото от лиспващите форми.
Самотно, тежко бягство към Севера, към Америка, в което съпъстваме нашите герои и което ни разкрива част от ужасите, които изграждат ежедневието на мигрантите. Защото да си мигрант значи да си никой – забравени, безименни, захвърлени хора, чиито живот няма стойност и за които е по-лесно да си затваряме очите и да се правим, че не съществуват. Всеки с различна история, със своята лична, но непреодолима и безусловна, причина да избере бягството. Съсипани хора, в които обаче надеждата за спасение е още жива и подхранва стремежа им към по-хубав живот, към възможността за живот на едно далечно място, което носи обещанието, че ще там ще имат шанс.
Не знам дали книгата е “автентична”, само мога да гадая – като бяла жена, която никога не е била в Мексико и не е преживявала ужаса на мигрант – дали описаните проблеми са истински, дали историите на героите звучат достоверно (изключая бекграунда на Лидия и Лука, там цялата история е очевадна фикция, от която романът има нужда, за да покаже останалите героии и да насочва наратива), дали фактите около мексиканските картели отговарят на действителността – и дали ако има неточности, те всъщност имат значение.
Защото при мен романът постига целта си – да насочи вниманието и мислите на читателя, удобно седящ в дома си на фона на спокойна политическа обстановка, чието описание се вписва в рамктие на обикновено ежедневие; да накара същия този човек да помисли за тази непозната група от хора, чиито представители има по целия свят (в момента дори съвсем близо до нас). Достъпен, популярен, увлекателно написан, романът успява да привлече внимание към себе си и да накара светът да се развълнува за мигрантите, да види отделните лица в масата от хора, всяко от които има мечти.