Четиво за седмицата: „Карай плуга си през костите на мъртвите”, Олга Токарчук

Приятна корица, интригуващо заглавие, известен съвременен полски автор и една гореща препоръка – само толкова знаех за книгата, когато за пръв път попадна в ръцете ми. Нито намек за сюжета, несигурност за жанра и изобщо липса на конретни очаквания – все фактори, които допуснаха да се гмурна в романа с необременено съзнание и чиста, любопитна мисъл. Не бях подготвена за това, което намерих вътре и то ме отвя.

Героинята на Олга Токарчук е възрастна дама, която обича животните и астрологията. Янина не харесва името си, а много често и тези на останалите, затова им дава такива, които повече им подхождат. Тя измисля света сама, поправя несъответствията и вместо да бъде гъвкава, за да пасне в живота, такъв, какъвто го е заварила, тя го кара да се променя.  В началото образът ѝ е непретенциозен, умиляващ с малки странности, но постепенно се изгражда до възхитителна личност, с повече търдост, отколкото гъвквост – позабравена добродетел в хлъзгавото съвремие. Възрастната дама е симпатична със своята чудатост, разсмива с тънкия си неудобен хумор, а към края на книгата нейният образ съумява да впечатли със своето светоусещане. Токарчук умело сглобява плътен, противоречив протагонист, чиято философия хвръля семена в ума, но техният плод зависи от качествата на четящия.

Героинята живее в малко селце, чийто бит и минало много и неизненадващо се доближават до тези у нас.  Мястото е идеално за лятна почивка и отдих, но през зимата е почти необитаемо – в него остават малцина, дали защото искат да са там, дали защото няма къде другаде да отидат. „На картата има само път и няколко къщи, никакви букви” – това е Пласковиж. Селцето се намира близо до границата, през която може да се мине незабелязано при по-дълга разходка:

„Понякога обичах да я преминавам нарочно, натам и насам. Десетина пъти и повече. Дотавяше ми удоволствие тази игра, защото помнех времената, когато тази игра беше невъзможна. Харесва ми преминаването на граници.”

Един ден спокойното ежедневие е разтърсено от смъртта на Големия крак, обитаващ съседната къща. Той е неприятен затворен човечец и нещастието не предизвиква силни жалейки. Но следват още няколко смъртни случая и неизбежно се пораждат въпроси относно тяхната случайност и естественост. Така смъртта става двигател на фабулата, а мистерията около нея направлява посоката ѝ:

„Смъртта на Големия крак би могла в известен смисъл да бъде нещо добро. Отървала го е от хаоса, какъвто беше животът му. И беше отървала другите живи Същества от него. Да, ей така изведнъж осъзнах колко добра може да бъде смъртта, колко справедлива, досущ дезинфектант, прахосмукачка.”

Книгата на Олга Токарчук е напоена с тежест и омерзение от света, но е написана саркастично: тежкият смисъл е оформен с изразни средства, избрани така, че придават лекота. Това противоречие обърква приятно сетивата и не позволява острата критика към съвременното общество да се превърне в трагедия. А критика не липсва:

„Днес никой вече няма куража да измисли нещо ново. Само се говори какво е положението и се развиват стари идеи. Действителността се състари и изкуфя, в края на краищата като всеки жив организъм и тя се подчинява на същите закони – старее. Най-дребните ѝ елементи  – смислите, са подвластни на апоптозата също като клетките на тялото. Апоптозата е естесвена смърт, предизвиката от умората и изчерпването на материята. На гръцки тази дума означава „опадане на листата”. Листата на света са опадали.”

Недоволството от реалността прозира на всяка страница: саркастично, точно и остро. Недоволство от хода на разума и мисълта у човека изобщо, отказът от вътрешната борба за ценности, за смисъл и от външния ѝ израз при отстояване на позиции. Възмущение към несправедливостта като цяло, към надмощието на по-богатия над бедняка, без капчица състрадание, към загубата на човечност, към смъртта на невинността. Неприязън към онова, което кара народа да се припознае в образа на жертва и да го приеме, невъзможността за съзнателна активна промяна и сляпата вяра, че някъде там е по-добре, просто защото е – без усилия, без действия.

Над цялото повестование като мъгла се носят стиховете на Уилям Блейк, поглъщат го и се сливат с него. Всяка глава е допълнена с епиграф, парченце от произведение на Блейк, който често бива цитиран директно и в самия текст. Тази книга носи мрачно настроение, но не е лишена от надежда. Сатиричното описание на действителността я сегментира, а по-малките ѝ части могат да бъдат поправени, една по една, на всекиму парче според възможностите. Може би това е възможно, но дотогава:

“Зимните сутрини са направени от стомана, имат вкус на метал и остри ръбове. В сряда в седем заранта през януари се вижда, че светът не е бил сътворен за Човека, за всеки случай не за негово удобство и удоволствие.

(…)

Защото всяка най-малка частица от света е създадена от страдание.”

Ако книгата ви е заинтригувала, не пропускайте да прочетете и анализа на Ангел Игов в “Култура”.

Коментирай