“Какво поглеждаш най-напред”, Грегоар Делакур

“Какво поглеждаш най-напред” от Грегоар Делакур открих случайно в книжарницата – първо харесах корицата – семпла и красива, а тя ме подмами да прочета няколко страници, които предопределиха избора ми. Предстоящото “запознанство” с Делакур очаквах с нежност, каквато е присъща на читателя при среща с френски автор и която се оказа оправдана, въпреки циничния изказ в романа, който нахлува с първото изречение в първата глава:

“Артюр Дрейфюс обичаше големи гърди.”

Профилът на основният мъжки образ се изгражда открито, остро, честно. Артюр Дрейфюс е любител на женските форми – съзерцателен, пламенен и отдаден на тази страст като всеки млад мъж в началото на своите двайсет, на когото тепърва му предстои да приеме и подчини преклонението пред женската красота и притегателна сила. Със същата честност, лишена от субективизъм, Делакур ни съобщава и останалите подробности около образа му – привлекателната външност, меките ръце, драмите на миналото му, раните от детството. Липсва съчувствие, няма емоционалност – това са факти, непроменими поради своята завършеност и чиято оценка е ненужна и безполезна поради това.

В деня, в който ние се срещаме с него, Артюр среща Скарлет Йохансон. Красавицата просто се появява на вратата на нашия герой, въплътила в себе си съвършенството и изкушението; една жива мечта почуква на вратата му, за да промени живота му, както винаги става, когато едно момче се влюби в момиче.

“Артюр Дрейфюс откри една от най-простите и най-чисти форми на щастието: да бъдеш дълбоко и необяснимо щастлив само поради присъствието на друг човек.”

Нейният образ е по-сложен, объркан, нерешим. Отвъд нейното красиво лице и точно поради него ще се разгърнат противоречивите философии на мъжа за естеството на неговите представи за жената, от първичните, които по своята същност са само факти, чието обяснение е излишно, до по-сложните, в които водещ е копнежът на духа, а не капризите на тялото.

Признавам, романът не е точно литературен шедьовър, основната тема – любовта – е литературно клише и присъства толкова много Скарлет Йохансон, че минава опасно до близо до границата на фен фикшъна. Но честно казано – какво от това? Нито една от рационалните забележки, които съзнанието ми отбелязва, не успя да накърни читателското ми удоволствие, защото в тази книга има красота, построена именно върху изброените недостатъци, която очарова по свой открояващ се начин.

Езикът,с който говори романът, е пъргав, следва собствено темпо, в което дълги сложни изречения се редуват с кратички, често безглаголни, които образуват приятен ритъм. Този контраст се запазва и на концептуално ниво с противоречащите си образи, с борещите се тези, откриваме го дори в сюжетните обрати. “Какво поглеждаш най-напред” изгражда хармония от конфликти, базирани върху женския образ, но лишени от прекалена философска тежест, които лесно достигат читателските възприятия, облечени в обикновен, понякога циничен език, наситен с ирония и богат на сравнения от съвременната поп култура. Но не бива да бъде подценяван, защото подобно на морска сирена, романът привлича с безгрижна мелодия, но историята увлича като мъртво течение, а то води само към по-дълбоки и тъмни места и никога към спасение.

 – Защо щастието винаги е тъжно? (…)

 – Може би защото никога не продължава дълго.

 

Още два прочита намерете в “Книжка с мишка” и Книголандия.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *