Поезията трябва да се повтаря, да се препрочита, да се преражда в читателския ум – деконструкцията на стиховете води до реконструкция на душата.

(как искам да съм някой

по-добър от мен)

Няколко години по-късно се случва така, че разлиствам отново “Ние според мансардата” – корицата е красива (все още), обещава хаос, макар че поезията вътре винаги ми е изглеждала  подредена, измерима, вероятно заради лекия поклон към математиката, в който думите пропадат от време на време.

“Координатната система

Ни разказва този свят

по-честно от метафората.”

Приемам поканата и се промъквам на пръсти в мансардата. Пространството е тясно, наоколо – кули от книги и мисли; написаното е издържано, премерено, а не емоционално разхвърляно по страниците. Доброто подреждане е ключово за утилизиране на тясно пространство. Скосеният таван притиска въздуха и вече си наясно – той оказва посока, плавно спускане надолу, до дъно:

Сутрин си провалът в огледалото

и можеш да си сигурен, че ти отива.”

Героят е млад, макар че “стремежите и дрехите са стари”. Подушвам конфликта, самотата – аромата на дома. Дошла съм навреме, точно когато “часът се колебае да удари”.
Стените са изненади в еднообемно пространство (очаквала съм да използва паравани). А върху тях кървят следи от нокти, белези от търсещите ръце, протегнати след един глагол: обичам.

Оставям го насаме (“Езика го боли./ Езикът е по правило раним./ Не е за подценяване да помълчим.”), за да погледна отгоре малката мансарда в големия град, “грохнал под теглото на своите сноби”. Краткото ми посещение приключва, била съм за малко на гости в интимното. Ваш ред е.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *