“Разказът на прислужницата”, Маргарет Атууд

Първа среща с Маргарет Атууд (срамота), макар библиографията и да съдържа доста заглавия. “Разказът на прислужницата” мигновено привлече вниманието ми – и за щастие, защото романът се оказа страхотен и далеч не смятам, че шумът около него го надценява.

Това е книга, която можем да наречем феминистка – за едно общество, в което жените са лишени от права, имущество и глас, дори от имена, в което доминира патриархален модел, който тотално обезличава женските образи. Атууд определя жанрово романа си като “sоcial science fiction”  и “speculative fiction” – като разказ за нещо, което наистина може да се случи.

Обичайно е онова, с което сте свикнали. Сега може да не ви изглежда обичайно, но след време ще се промени, след време ще стане обичайно.”

В антиутопията, която Атууд изгражда, действието се развива в силно фанатизираната република Галаад. Повечето от жителите и са изгубили репродуктивните си способности, а нашият основен персонаж, чийто разказ следваме, е една от малкото жени, които все още имат физическата способност да станат майки. Фредова и жените като нея са безценни за обществото поради този факт – затова те трябва да му служат и да изпълнят репродуктивния си дълг. Практически това става, като предоставят телата си на богати семейства без деца. Тяхното значение няма емоционална или личностна стойност – те не трябва да мислят, да работят, да се развиват, защото единственото им предназначение е да бъдат “съсъди”, в които да се роди нов живот.

Ако това ви звучи като жестока и противна практика, почакайте да прочетете подробностите около нея. Без каквато и да е хипербола – въпреки разказът от първо лице, без ненужни вулгарности или краен цинизъм, Прислужницата ще ви разкаже за свят, от идеята за който ще се ужасите. За диктатура, базирана на изкривен прочит на Библията, който определя законите в Галаад – под черта ще можете да прочетете и точни цитати, което придава осезаема и малко страховита достоверност на романа. За общество, което репресира жените, старците и бедните. За настояще, което е лишено от бъдеще.

Но не мислете, че романът демонизира религията – или поне на мен не ми се стори така, защото тя е само средство. По-скоро това е демонстрация на опасността от фанатизирането и използването и. Описание на момента на пречупване на едно общество, посредством сегментирането му и всяването на страх, което в крайна сметка ще превърне неговите съставители в затворници.

“Умира се от липсата на обич. Всички хора, които бих могла да обичам са мъртви или са някъде другаде. Кой знае къде се намират и как се казват сега? Като нищо може да не са никъде, както съм аз за тях. И аз съм безследно изчезнала.”

Изказът на Атууд е стегнат и обран, разказът на героинята и е лишен от свръхемоционалност или драма, цялостното повествование създава усещане за безвремие, монотонност, отчаяние и липса на надежда. Но там, измежду всичко, все пак проблясва острието на малък бунт, на непозволени мисли, на спомена за по-различно време и социална структура. “Откъде да знаем, че сме били щастливи?”

 

P.S. По книгата има и сериал, чийто трейлър оставям тук, в случай, че търсите малка визуализация на историята – а и защото той също изглежда обещаващ.

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *