Не знам за вас, но аз съм от хората, които всяка Коледа си правят подаръци сами 🙂 Тази година си избрах абонамент за книгите на издетелство ICU, който включва предстоящите за издаване през 2020 книги, като го направих изцяло “на сляпо”, без да проверявам какво планират да издават – с идеята, че искам заглавията да са изненада и напълно се доверявам на редакторския им избор.

Много ви препоръчвам и вие да се поглезите така 🙂 Изненадващото обаждане от куриер, когато не очаквате такъв, щастието, когато откриете, че ви носи книга, любопитството бързо да разберете коя е и нетърпението да я прочетете преди всички останали (защото от издателството ви я изпращат няколко дни преди да се появи на пазара) – абе, супер е и всеки, който обича книгите, ще ме разбере.

“Жажда” от Естер Херитсен е първата книга, която получих така. Заглавието не ми говореше абсолютно нищо, но книгата се оказа чудесна. Кратък, стегнат роман, който ни представя най-болезнените липси в живота и жаждата по тях, която ни съпътства от раждането на живота до смъртта.

Елизабет знае, че скоро ще умре. Трябва да каже на близките си, така е редно, но нещо я спира. Споделила е на фризьора си, с него най-лесно се говори. Случайна, непланирана среща с дъщеря ѝ Коко (“не е редно да виждаш детето си , без да сте се уговаряли”) и дава възможност да ѝ признае. Коко решава да се премести при Елизабет, за да е с нея през оставащи ѝ дни. Да живеят заедно се оказва повратно решение, което отключва вратите на миналото и поставя двете жени в плетеница от сложни отношения.

Кратка, но тежка книга. Болезнена за четене, защото жаждата за живот, по-различен от този, който сме си построили, е позната на всеки. И всички сме се престрували, че сме по-добри от себе си. Роман, който оголва липсите, изобличава позите, показва колко ранява самотата и колко сурово и безпощадно миналото винаги ни причаква по ръбовете на настоящето.

Много ми беше тревожно да чета “Жажда”, защото е лишена от щастие. Не е като драматичните романи, в които трагедията все пак е озарена от нещо положително, което ни дава надежда, че всичко е хубаво и може да бъде оправено. В “Жажда” няма лъчи, има само тъмен лабиринт от сложни взаимоотношения и грешни решения, който няма изход. Няма и трагедии – не се сблъскаваме с голяма драма, а само с обикновени, дребни ежедневни моменти, които имат силата по съвсем обикновен начин да съсипват хората.

“Жажда” ни кара да се сетим за онези парчета от собствените ни истории, които карат гърлото ни да се свива и устата да пресъхва. Но е по-добре да знаем за тях, да не ги забравяме, защото те така или иначе винаги ще са част от нас.

One Comment

  1. Pingback: „Жажда“ за близост и утеха | Аз чета

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *