“Искам да кажа, че в такива времена като днешното, когато се говори много и напосоки като в кръчма, добрата къса история идва да ни даде мяра за всяка дума. И за всяка минута.”

Тези думи са част от обръщението към читателите, накъсо, в края на книгата. И наистина е такова време: в което цари изобилие на думи, които свободно и без мярка се пишат, разменят, изсипват; време на неконтролируема логорея, на свободни платформи, от които всеки може да дава мнения, изявления, критика, да бъде поет, да споделя мислите си, без да си дава труд да курира смисъла им. Във всеобщата словесна вакханалия тези свръхкратки истории със забележителна точност подреждат думите на местата им, така че да ударят четящия с пълната си сила, да се стоварят с целия си смисъл и с размах да напомнят за силата на езика и неговата чиста синтезирана красота. Дори когато ги хвърляме наоколо като хвърчащи хартиени самолетчета, думите имат в себе си силата да удрят като камък, да раняват като нож. Думите са оръжие, но и са четката на художника. Можем с тях да убиваме, но и да възраждаме. Думите имат значение, да не им го отнемаме. 🙂

Носейки целия този смисъл (по мой прочит),  книгата излезе тематично за 24 май като подарък за всички нас, които обичаме четенето и виждаме приключението в това, да бъдеш някой друг за няколко часа, да си бил жив веднъж, но да си живял безброй животи.

“Давам си сметка, вероятно като мнозина преди мен, че сред личните ми спомени има много, родени от книги. Четенето произвежда спомени.
Отдавна не помня и съм се отказал да търся кои са прочетени и кои – не. Не намирам никаква разлика, всичко е преживяно, всичко ме кара да настръхвам, всичко е оставило белег.

По всичките мои тела…”

Но освен за важността на езика, има и друго послание – това за важността на хората. Малките забравени моменти от човешките биогафии, великолепните кратки мисли, преминали през ума и потънали в ежедневието, общия поглед върху миналото ни или надеждата към бъдещето, могат да се превърнат в зебележителни истории, ако открием правилния поглед върху им. Георги Господинов събира за нас 103 такива, свръхкратки, но въздействащи – някои ще ви накарат да се усмихнете, други ще заключат сърцето ви в хватката на носталгията; след някои остава тръпчивият вкус на абсурда, след други преглъщаме спомени и меланхолията ни нагарча.

Когато Георги Господинов пише (и това ми е любимото, когато го чета), той гради основи, поставя носещи конструкции в ума, върху които да построиш светоусещане, да създадеш мироглед. Не изцяло, не напълно, разбира се, но достатъчно, че да запълни липсващите ти места или да закрепи онези, които нестабилно се клатят. Или да разчисти поле, по което мислите да тичат. И аз всеки път намирам нещо от себе си, когато го чета, нещо, което не съм знаела, че е там или отдавна съм забравила. И съм малко по-тъжна, малко по-самотна, но и повече цяла, повече себе си.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *