Когато четох “Дългият път към една малка ядосана планета” останах очарована от нежността и топлината в тази книга. Обикновено когато сюжетът се развива в Космоса, това не са точно типичните чувства, които събужда.
? Съответно разгърнах втората част с големи очаквания и леко трептене в душата, което само запаленият читател би познал ? A Closed and Common Orbit по-скоро обаче ме разочарова – липсваше ми емоционалната наситеност на “Малката ядосана планета”, а историята ми се стори скучна. Въпреки това изглежда, че феновете на Беки Чеймбърс обожават и втората част и оценката ѝ и е супер добра (дори по-добра отколкото на първата).
Сюжетът тук се фокусира върху Lovelace – изкуственият интелект, който навигира процесите в “Пътешественика” в първата част от поредицата. В A Closed and Common Orbit съпровождаме Lovelace, която вече обитава “истинско тяло”, в предизвикателствата, пред които се изправя, докато се опитва да бъде “нормална”, да се впише в света наоколо и едновременно с това да открие коя е всъщност, след като целият ѝ свят се е променил изоснови. В приключението ѝ я съпътства Pepper, която е изключително талантлив инженер и която също има доста интересно минало, за което обаче няма да разкривам детайли, за да имате шанса сами да ги откриете, ако решите да прочетете книгата.
A Closed and Common Orbit може да се чете и съвсем самостоятелно, тъй като историята от първата част почти няма общо със сюжетът на втората.
Оставам отворена възможността все пак да се върна към света на Чеймбърс с третата книга, но не бързам за това. Не съм сигурна защо втората част не ми допадна, въпреки че ужасно харесах първата. Предположението ми е, че вселената, която Чеймбърс създава буквално е един “розов Космос”, който умиротворява и стопля – една доза от него действа вдъхновяващо и хубаво, но следващата сякаш вече ми беше прекалено сладка 🙂
С поредиците, струва ми се, често е трудно да задържиш интереса на читателя и да съумееш да поднесеш достатъчно изненади и нови идеи, след като вселената му е станала позната. Съгласни ли сте?