“Кедер”, Йорданка Белева

Добре, че живеем в ниското: само в ниското нещата се спускат наистина отгоре.

“Кедер” е турска дума, която означава мъка. Около това смислово ядро Дана Белева нарежда двайсет разказа, всеки от които ще ви покаже различна болка, защото тя – болката – има много лица.

Болката е особен туристически обект. Навсякъде по света има входни такси за големи трагедии. (…) В раната на баба се влизаше безплатно.

Този сборник не е за шумното, крещящо нещастие, не е за трагедията, която не може да остане незабелязана, а за тихата печал, за скритите рани, за оная тъга, която се крие под маската на бита, на нормалното. Ще ви разкаже за ония белези, които никога не изчезват и никога не спират да болят.

Тя ще ги описва, а вие ще ги познаете в себе си. Ще прокарате пръсти по неравните им ръбове – зараснали са неправилно, насила. А от болката, която ще отекне във вас, ще научите, че не са белези, а са затворени рани – сухи, безкръвни, уморени са им сълзите.

“Кедер” е антология на самотата. В проза, която въздейства като поезия. Милувка, от която сърцето се свива, от която душата натежава.

Докато летим оставаме прави.
Ще има ли кой да ни обича, когато се изправим?

“Кедер” е спомен за мъртвата надежда, некролог на илюзията за топлина, опело на закъснялото добро, на изчезналата обич, на пустия късмет.

Къде е късметът, ще кажете. Понякога той е в това да ти донесе недостигащата височина за бързия край. Или да те намерят навреме, за да те погребат. Или пък да те разказват. Еднакво закъсняло е.

Малка книжка – стотина странички, а така тежи на душата! Защото е събрала цялата мъка на нашите баби и дядовци, на нашите родители – няколко поколения болка. И между тях държи всичките ни лични разочарования и несбъднатости. Малка книжка, двайсетина въздишки…

Въздишките приличат на тонове памук, само привидно леки, но душата си знаела най-добре как се живее с предимно леки неща. И как се умира с тях.

Вижте как прочетоха “Кедер” и в Под Моста, Аз чета и Книжно.