“Ако иска да става писателка, жената трябва да разполага с пари и със собствена стая.”
Знаменитото есе на английската писателка, в което живее тази познат цитат, попадна в читателския ми кръгозор случайно, без да съм планирала да чета точно това – благодарение на новото издание на “Колибри”, което се откроява върху рафтовете в книжарницата с яркия си жълт цвят и издържана корица.
“Собствена стая” включва два разширени от писателката доклада, посветени на темата Жените и литературата. Вирджиния Улф ни връща назад в историята, за да докаже, че твърде дълго време жената е била лишена от възможността да бъде творец, да създава изкуство – заради социалните специфики, които не са позволявала на жените да имат свое лично пространство, независимост и изцяло свободен избор.
Хвърляйки поглед назад във времето, тя ни представя едно фрапиращо противоречие между ролята на женския образ в литературата и мястото на жената в реалността – “белетрестично тя е от изключително значение, а в действителност е съвършено несъществена”:
“Ако жената живее единствено и само в творби, написани от мъже, тогава човек не може да не добие представата, че е била персона от изключителна важност; разнолика, смела, лицемерна; благородна и безчестна; безмерно красива и безмерно противна; равна на мъжа, а някои дори мислят – и повече от него. Но това е жената от литературата.
А в действителност, както сам изтъква професор Травелиан, тя е била заключвана, малтретирана, ритана и пребивана от бой.”
Улф продължава историческото изследване на жената в ролята и на муза и в ролята и на писател, подчертавайки безмерната важност на момента, в който жената от средната класа започва да пише. Жената вече може да си позволи собствена стая и финансова независимост, която да извуюва с перото си. Може да си позволи да има въображение и собствен светоглед, които да не се страхува да изрази.
На един по-късен етап жената вече може да си позволи и нещо друго – да не третира мъжете като опозиция, така че да осободи творческия си дух от натрупания гняв и недоволство срещу тях. Да освободи думите си от негодуванието срещу факта, че на другия пол света предоставя повече – образование, пътешествия и възможността да осъществява (а и дори да има) мечти и желания.
И това е важно – през призмата на литературата и нейните най-известни и талантливи имена, поставени в историческия и социален контекст на своето време, Вирджиния Улф проследява промяната в положението на жената, но и промяната в психологическата и нагласа както към мъжете, така и към собствения и пол. И го прави елегантно и убедително.
Но не мислете, че това е есе, което антагонизира мъжете. То представя фактите, каквито са, за да заключи силно и еднозначно накрая:
“Цялото това насъскване на единия пол срещу другия, на едно качество срещу друго, всичките тези претенции за превъзходство и обясняване на чуждата малоценност принадлежат към първолаческите години на човечеството, където има ‘страни’ и където за едната страна е много важно да победи другата заради изключителната чест да се изкачи на подиума и да получи от ръцете на самия директор едно богато украсено гърне.
Съзрявайки хората престават да вярват във взимането на страна, както и в директорите, и в богато украсените гърнета.”
Вярвам, че дори извън контекста на тематиката на есето, можете да усетите широката приложимост на това заключение и неговата истиност. Макар и написано през 1928, неговата мъдрост е все още необходима и днес – защото винаги ще има директори, които щедро предлагат гърнето на глупаците, готови да воюват за него.
Намирам тази кратичка творба за изключително интересна – и не само за женска аудитория, а за всички, които имат интерес към литературата, а и към модерния феминизъм. В крайна сметка феминизмът се бори за равенство на двата пола (а не за превъзходство на жените над мъжете) – и придържайки се към тази простичка дефиния, се надявам всички вие, които четете това, да можете да се наречете феминисти. Иначе всички книги, които сте прочели, са отишли на вятъра.