Кратката форма властва през януари

Януари е чуплив и остър месец, в който всичко е кратко – дните, срещите, пътуванията, разходките. Хората бързат, за да избягат от него, да се скрият на топло, по-далеч от жилещия студ и жилещите мисли. (Ако януари беше мъж, щеше да е със заскрежени вежди и налудничав поглед, със светло сини очи и повече бръчки, отколкото възрастта му предполага, с остри черти и с мръсно под ноктите, и щеше да пуши трева, скрит по входовете, като си държи цигарата с два пърста, тънки и сухи.) Сега му е времето за кратка проза.

Разказът е коварен и труден жанр. Изисква прецизност и яснота, в него не можеш да се “изгубиш между страниците”, вместо това ходиш по ръба им, следваш точността на думите. Хубавите разкази, струва ми се, се пишат трудно и се четат лесно. По един на вечер, преди лягане, по отсечката на метрото до работа, в хижата на Безбог, докато чакате ски обувките да поизсъхнат малко, сутрин с кафето преди началото на деня и така нататък. Вие имате дните и заниманията си – през януари винаги накъсани, а ето ви няколко предложения – за паузите между тях.

“Каменното ложе”, Маргарет Атууд, разкази

Обожавам Атууд. Очарована от романите ѝ, плахо посегнах към разказите, надявайки се стилът ѝ да не ѝ изневери, сблъсквайки се с предизвикателствата на тази кратка форма. Нейните “девет лукави истории” ми поднесоха хумористично и леко мрачно пътешествие. Плътни, завършени, съвършени разкази, точно каквито ги харесваме. Малки чудеса, които ще допаднат и на най-критичните към жанра. Не липсва абсурдност, нито интрига, сюжетът лъкатуши в ограничената си рамка, та дори извън нея продължава живота си в читателското въображение.

“Американският любовник”, Роуз Тримейн, разкази

13 разказа за любовта и многоликото ѝ проявление. Историите в сборника обхождат времето и пространството – ще ви заведат до Франция, Испания, Русия, като в един ще бъде “днес”, а в следващия вече ще сте в годините на Втората световна война. Не липсва разнообразие що се отнася до фона, на който се развиват разказите, нито пък в емоциите, които дълбаят. Умерени, обрани истории, които все пак съумяват да разкрият непредвидимостта на човешките желания. Остава усещането, че любовта идва (за щастие, повече от веднъж) и само това има значение, а после.. е “оттам насетне не ѝ се случило нищо”.

“Как се пътува със сьомга”, Умберто Еко, есета

Много полезна книга срещу зимната баналност и цялата ординарност на скования град. Умберто Еко няма да ви разкаже нищо инересно в този сборник, напротив – той описва обикновени, малко грозни, дори скучни моменти на ежедневието (ако попитате “какво?”, бих казала едно нищо). Но го прави неповторимо – описва ги очарователно, смешно, провокативно и свежо (ако попитате тук “как?”, бих казала “прелестно”). Умела карикатура на съвременния човек, и то в динамика. Всяко есе е щрих от портрет на света през последните десетилетия.  И докато четете, неволно ще кимате с глава и най-вече – ще се смеете. 🙂