Шостакович – ако от името не ви прищраква, е известен композитор от 20 век. Твърди се, че Шостакович имал тайна 🙂 В мозъка му имало подвижен метален къс – осколка от снаряд, заседнала в слепоочното рогче на левия му вертикул (където и да значи това, но ми харесва, че може да е цветен детайл за просветените в неврологията).
Самият Шостакович твърдял, че когато наклони глава на една страна, чува музика, която после изпозлва в композициите си. Възможно е осколката наистина да е променяла положението си, като „натискала“ музикалния дял на мозъка му – досущ като on/off бутон за малко собствено радио.
Менделеев пък постоянно носел със себе си малки картончета, съдържащи характеристиките на химичните елементи – и непрекъснато ги гледал. По собствените му думи след време успял да ги запомни не само като фактологическа съвкупност от данни, а „иконично“ – виждал ги като “познати лица”; лица, които в които оформят цялостния формален облик на Вселената.

Е, пациентите на Оливър Сакс не са такива знаменити имена, признавам, но историите на неговите анонимни герои всъщност са много по-впечатляващи. В книгата откриваме едни от най-необичайните неврологични разстройства, с които Сакс се е сблъсквал по време на своята практика. Той ни представя хора, загубили своето минало – или пък своето тяло, , или идеята за “лява страна”, или пък способността си да разпознават лица. А мъжът, който е взел жена си за шапка, далеч не е най-впечатляващия герой на тези страници.

Човешкото тяло е малка органична машина, която – колкото повече чета по темата – непрекъснато ме изненадва със своите възможности и тайни. Докато обитавах тези потресаващи и любопитни истории, неизменно се запитах какво ни прави личностите, които сме, и каква дефинира нашата идентичност. Клиничните истории, засягащи паметта и по този начин представата за Аз-а, бяха най-разтърсващи за мен, същински кошмар наяве. Така че ако не можете да намерите себе си, може би е добре да потърсите повече в миналото си – или поне в представите ви за него:

Всеки от нас има жизнена история, вътрешно повествование – чиито непрекъснатост и смисъл съставляват основата на живота ни. Може да се каже, че това повествование, този „наратив“, който непрекъснато градим и изживяваме, сме самите ние, представлява нашата идентичност.
Ако желаем да опознаем някого, ние се интересуваме „каква е неговата история“- неговата реална, съкровена история, – защото всеки от нас е биография, разказ. Всеки от нас е единствен по рода си наратив, който непрестанно и несъзнавано бива създаван от, чрез и вътре в нас. Градивните му елементи са нашите възприятия, чувства, мисли, действия и не на последно място нашите устни разкази. В биологично и физиологично отношение не сме така различни един от друг, но от исторична гледна точка всеки е неповторим.
За да бъдем себе си, ние трябва да разполагаме със себе си: да владеем жизнената си история, да помним вътрешната си драма, своето повествование. Човек има потребност от нескончаемия вътрешен наратив, за да поддържа своята идентичност, своя Аз.

В крайна сметка, оказва се, че ние сме това, което мислим, че сме, и може би не е толкова зле да живеем дълбоко в собствения си филм; нещо от рода на „мисли за себе си като за човека, който искаш да бъдеш“ 😊

Ако искате да чуете повече, вместо да четете, за неврологичните синдроми, преплетена с размисли и страсти върху темата що е то идентичност – обърнете внимание на Ratio Podcast: ИДЕНТИЧНОСТ И КИНЦУГИ, в който също си говорят за неща като „проприоцепция“ и „просопагнозия“, и проблемите на идентичността 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *