След дълго мълчание се появявам отново, за да ви разкажа за всички хубави книги, които ви очакват 🙂 В последните месеци времето не стигаше или пък вдъхновението ме подминаваше и все не успявах да напиша няколко реда за онова, което чета. Списъкът ми с чудесни книги, за които мога разпалено да ви говоря с часове, обаче значително се е увеличил.
Едно от по-въздействащите заглавия, на които попаднах, е “Остани с мен” на Айобами Адебайо (абсолютно непроизносимо име, знам, винаги ме спъва, когато я препоръчвам вербално). Книгата разказва за Йежиде и Акин, в Нигерия. Те са млади и са влюбени, и вярват моногамията, вярват, че един съпруг има нужда само от една съпруга. Но вярата им е нападната от действителността, когато Йежиде не успява да забременее. Действителността в лицето на семейството на Акин, което бърза да намери втора съпруга, в лицето на обществото в Нигерия, което изповядва стари ценности, в лицето на собствените им демони и несъвършенства.
Не съм сигурна доколко обективна мога да остана за литературните достойнства на книгата, защото още от първите страници я усетих много силно емоционално. И за нея сякаш мога да ви говоря само с чувства, така че това и ще направя.
“Остани с мен” е книга, която причинява болка на няколко нива.
Първо, защото ни разкрива начин на мислене, който повелява, че ако нямаш деца, не си човек. Ако не можеш да имаш деца, то това е твоя вина и срам. И просто нищо няма смисъл извън целта да оставиш наследници след себе си. Това е гледната точка, която има обществото, в което живеят героите на книгата, на семействата им. И тя идеално отразява и интроспективната им представа за това кои са.
Второ, защото ни запознава с героиня, която ще познае опустошението, което смъртта на дете носи в сърцето на родителя, грозната рана, която нанася на света. Такава болка не може да се опише с думи – и въпреки това авторът успява! Без да го прави драматично, без излишен патос, на моменти дори ми се струваше, че трагедията е представена “на дребно”, документално дори, само за да видя на края колко въздействащо всъщност ни е разказана.
Трето, остава ни болка от откритието, че да обичаш истински и чисто не стига, ако не можеш да си откровен пред себе си, ако не можеш да си честен за проблемите и мислите си пред ония, които обичаш. Абсолютната честност е утопия – както навън към хората, така и навътре за себе си.
Четвърто, простичко казано (защото е и простичка истина) – че да си кофти човек те съсипва, съсипва и близките ти. Доброто и злото са фикции и трудно можем да им дадем абсолютни дефиниции, та може би затова се объркваме и съсипваме онова, за което сме борили и сме градили. Животът не се случва във вакуум и в сложната социлна динамика често ефектите от нашите решения се отразяват почти толкова силно на най-близките ни, колкото и на нас самите.
Пето, че човек винаги страда сам, погребан под собствените си комплекси и слабости и задушен от очакванията на обществото, от което е част. Това до известна степен обощава някои от горните точки, но чувството за самота, за отделност е толкова силно на всяка страница, че ми се струва да го отбележа експлицитно. Колкото и силни да са чувствата, колкото и да е бистър ума по отношения на оня, с който си избрал да споделиш живота си – вие никога не можете да станете едно, винаги ще бъдете две отделни вселени. А вселената е хаос.
Разбира се, на всичко, което наранява между редовете, има контрапункт. Това притъпява ръбовете на болката, остава усещане, че въпреки болката в сърцето, животът си струва да се живее.
Нищо не може да се сравни с любовта, която изпитваш към децата си. Колкото и да си съсипан, изпразнен отвътре, някак магически и необяснимо винаги ще намериш още обич и топлина за тях. Много форми на любов са побрани в книгата – не всички са разбираеми като проявление, но пък са безкрайнопознати като мотивация; може би някои дори не са реалистични, но пак са красиви.
А животът е сцена, на която винаги има действие, което прави промяната потенциално възможна. Нищо не може да те имунизира срещу болката или да те защити от горчилката. Нищо не може да ти гарантира щастие – нито постигането на целите ти, нито голямата любов, нито изпълнените желания.
И така, “Остани с мен” въпреки че можем да се превърнем в най-ужасните версии на себе си, “Остани с мен”, когато ни се случват най-големите трагедии. “Остани с мен” дори когато мен може да ме няма за малко.