“Софийски магьосници” от Мартин Колев е роман, който наистина обикнах по един особен, градски начин, макар да имам и някои забележки към книгата. След разходката из съществуващи и измислени лондонски улици в “Четирите цвята на магията” бе удоволствие да продължа с магическите приключения на родна земя.
Под перото на Мартин Колев познатата София изглежда вълшебна – в буквалния и преносен смисъл. Завесата пада, за да ни разкрие здрачници и зорници, които творят магии из скрити столични улици, на фона на една прекрасна София, която се усеща с всички сетива. Влюбих се повторно в тази София, родена от описанията на Колев – джазова, музикална, жива, многолика и пълна с тайни, които чакат да бъдат открити. Има една такава съвсем реална магия в това да погледнеш своя град по друг начин, да се разхождаш по познатите улички и те хем да са същите, хем да не са – магия, която Колев в успял да приложи и която заразява читателя. Защото след тази книга софиянецът съумява да чуе собствения си глас в столичното многогласие.
“Оранжевите светлини на автобус 72 свиват надолу по склона. Покривът на хотел в далечината грее като смачкани в шепа коледни лампички. След много малко, няколко минутки само, Витоша ще се стопи в черното мастило на нощта, а най-ярките звезди ще блеснат въпреки неона и билбордовете. Сега обаче София е застинала между деня и нощта, между миналото и бъдещето и всеки може да открие в нея онова, което търси. Трябва само да спре за малко.
Все едно слуша джаз.”
Иначе самата история, която изгражда сюжетната линия, ни е разказана с чувство за хумор и с демонстративно намигване. Започва много обещаващо с мистериозното изчезване на дюнерджията Саабир – отскоро софиянец, светъл магьосник и приятел на легендарния Свилен Воев. Неговото изчезване обаче не се оказва изолирано явление, а Свилен и неговата шайка зорници се заемат с нелеката задача да открият виновника за загадъчните изчезвания на магьoсници из града. Освен с магпрестъпленията, Воев се бори и с разбитото си сърце. На този фон авторът въвежда още един герой – младия Бриян, придружаван от хамстера Морков, а начинът, по който го прави, е изключително забавен – ще видите, ако прочетете, няма да развалям момента. Бриян дори не е наясно, че е магьосник, така че Свилен трябва да въведе момчето в новия начин на живот и новата София, които изведнъж стават достъпни за него. На техния дует пригласят и няколко симпатични второстепенни герои, но техните образи са по-скоро щрихирани, отколкото разгърнати.
Главният герой е момче магьoсник, та асоциациите с Хари Потър са неизбежни. И макар наистина някои паралели да могат да бъдат открити, обожавам начина, по който Мартин Колев се шегува с това. Разделянето на магьoсниците на тъмни и светли и разделянето на властта им над града в денонощието неизбежно ми напомни за патрулите на Лукяненко, но след прочита става ясно, че книгите нямат нищо общо като усещане и послевкус.
Романът има силно начало, но в последствие сюжетът става разпилян и наивен, а голяма част от героите – дори и онези, които трябва да придобият някаква важност – си остават безлични и повърхностни. Злодеят не бе никак страшен, а някои сюжетни развръзки ми се сториха съвсем в стил deus ex machina. Е, наивен роман, но симпатичен. А и писан за друга възрастова категория читатели.
Признавам, докато четях “Софийски магьосници”, негодувах срещу някои авторови решения и похвати, обаче романът все пак успя да ме спечели – след прочита у мен остана приятно усещане и градска свежест. По всичко личи, че разходката из магическа София няма да свърши до тук – идва втора част, из която се промъкват самодиви. Фантастичните елементи зад познатите детайли от градското ежедневие се оказаха изненадващо симпатични, а самият Мартин Колев изглежда не показва всичко, на което е способен – между редовете прозира талант, който не е разгърнат докрай, но дава обещания.
П.С. Е, много симпатична книга, наистина – обърнете внимание на следговора в края на книгата, който е трогателен по свой начин, на изпипаните детайли по корицата и на малките закачки със софийския бит в текста, както и на трейлъра. 🙂