“Тихата вяра в ангели” е трилър, но от онези, които са написани на малко по-висок стил от обичайния за жанра и които се развиват по-бавно, така, сякаш криминалните елементи са само “за цвят”, а магията им е скрита в красивия език и в интересните герои. В анотацията си е сравнена с “Мъжете, които мразеха жените”, а като сюжетни елементи силно напомня “Истината за случая “Хари Куебърт”, но на мен не ми се стори толкова добра, колкото двете споменати.
Началото е пленително, мощно, дава обещание за чудесно четиво, но творбата губи ритъма и посоката си с разгръщането на историята. Към средата читателят вече припряно обръща страниците, за да стигне до края, макар и объркан и изгубен между тях. Все пак предлага добър финал, който възнаграждава по-търпеливите читатели и прави книгата подходящ избор за по-непретенциозните от тях.
Действието се развива предимно в малко провинциално място, наречено Огъста Фолс, макар че за малко се пренася и в Ню Йорк, и превръща четящия в главен свидетел на живота на Джоузеф Воон. Срещаме го за пръв път, когато е на дванайсет и тъкмо е загубил баща си. Тази загуба е съпътствана от жестокото убийство на младо момиче. Джоузеф Воон пораства, а броят на загубените момичета се увеличава – в Огъста Фолс вилнее сериен убиец. Общността е малка и сплотена – всички се познават – и за да я защитят, за да не бездействат, Джоузеф и приятелите му сформират отряд, “Пазителите”, които да бранят момичетата. Този трогателен, макар и безполезен, момчешки жест е само бледо отражение на истинската рана, която убийствата нанасят на Джоузеф. Техният ужас завинаги ще го гнети, неизлечим белег върху чистото лице на детството, който ще терзае душата му и ще го преследва и в Ню Йорк, когато вече е голям мъж, който опитва да стане писател. А в сенките на миналото дебнат тайни и разкрития, които не могат да бъдат погребани кротко.
Цялостният стил е приятен, но динамиката 
на повествованието се разрушава след началото. Времето вътре в книгата тече с различно темпо в различните етапи на развитие на сюжета, което е нормално, но между двете няма никакво съответствие. На места историята изглежда съшита, липсва логиката в последователността на действията, а и нито един от героите, изключая главния, не бе пълнокръвен и истински.
Забележки и недоволство – много, но нека това не ви оставя с погрешно впечатление. Критиката се отнася основно за “средната” част на книгата и е толкова сурова, защото “Тихата вяра в ангели” има чудесен потенциал, който не е реализиран. Романът въпреки всичко е приятно четиво, напомня на незавършено платно, върху което все пак човек би задържал поглед и за чиито липсващи елементи би съжалил. Читателят остро осъзнава колко много не е получил от книгата, именно защото романът успява да подразни сетивата му, да го накара да пожелае още. А все пак точно четивата, които нарушават безразличието ни, са онези, които си струват четенето.
Вижте още едно мнение в Книголандия.