Някога вярвах в Дядо Коледа. Когато пораснах достатъчно, учителката ами в първи клас успя да замени фантазията за него с прекрасна дефиниция – Дядо Коледа не съществува физически, той е идеята за доброто във всеки от нас. Ако се съгласим с това, то безспорно Фредрик Бакман е Дядо Коледа-та на писателите. Не можеш да сбъркаш героите му – те са като коледна питка, с твърда коричка отвън, но меки и топли в сърцевината си. Това особено силно се отнася за персонажите в “Тревожи хора”, а аз май трябва да спра с коледните сравнения, защото ми се струва, че започват да стават малко странни 🙂

Това е история за много неща, но най-вече за идиоти.

С това изречение книгата ме грабна още на първата страница, как иначе. Цялата първа глава, макар и кратка, слага силно начало, като докосва вътрешната несигурност и притеснения на читателя, адресира хаоса в душата му директно, но деликатно. Когато си дете, възрастните изглеждат като хора, които имат всички отговори, винаги знаят кое е правилно и как да постъпят, изобщо изглеждат така все едно имат контрол. Когато пораснеш, осъзнаваш, че тази представа е толкова истинска, колкото и брадатият старец. Защото колкото и години да оставиш зад гърба си, никога не можеш да се отървеш напълно от паниката, че може би не се справяш с живота, от несигурността, че може и да не си достатъчен, и от ужаса, че едва ли всичките ти решения са правилни. Налага се да се престуваш, че всичко е наред, че знаеш какво правиш. Често това върши работа, но понякога само едно идиотско решение е достатъчно, за да съсипе всичко…

“Тревожни хора” ни пренася в заложническа драма по време на оглен на апартамент. Денят на един идиот започва с крайно неуспешен банков обир, който го отвежда в апартамент с най-лошите заложници: приказлив брокер, кисела възрастна двойка, която обожава “ИКЕА”, млада гей двойка, половината от която е в много напреднала бременност, безскрупулен милионер, една малка баба и една розова заешка глава. В крайна сметка, заложниците са освободени, но когато полицията нахлува в апартамента, от обирджията няма и следа. Така започва този комичен роман, в който ще се опитаме да разберем къде е изчезнал обирджията и какво не им е наред на хората в днешно време 🙂

Честно да ви кажа, това не е най-великата книга на Бакман (защото най-великата е “Бьорнстад”) – диалозите ми се сториха отегчителни и бавни, а опитът да я направи комична, не се е получил достатъчно добре. На моменти ми беше чисто и просто скучно, но пък това е Бакман, струва си, заради цялата доза топлина, любов към хората и мир със света, която получаваш, когато го четеш. Не знам дали заради опита за черна комедия, но книгата е по-цинична отколкото очакваме от автора, а това много ми хареса. И докато в другите му творби, героите бяха някак по-драматично добри или лоши (или и двете едновременно), тук са просто дразнещи, предимно обикновени, точно каквито сме и ние 🙂

Празници са, имате време за четене, взимайте я 🙂 Сюжетът се развива точно около Коледа и Нова година, така че е съвсем подходяща.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *