„Аз още броя дните”, Георги Бърдаров

Знаете как се отваря бутилка вино – навиваш металната спирала в корка и после силно дърпаш. Дума по дума тази книга се вклиняваше в мен – неусетно, спираловидно, за да ми изтръгне рязко сърцето накрая…

Сараево. Обсадата на града през 90-те. Години, в които времето е спряло. Четиридесет и пет месеца жителите на града броят ударите на сърцата си, защото са превърнати в живи мишени.  Снайперисти държат животите им на мушката си, непрекъснато, бдително.  Убийци, които до вчера са кръстосвали същите градски улици и са пили ракия с жертвите си. Война е: скрити от зловещия ѝ декор, хората се превръщат в чудовища, съжалението е ненужен реквизит.  И е съвсем близо до нас – във времето и в пространството. Грозна, жестока, необяснима и реална.

И никой не се интересуваше за хората в града, за тези нищо незначещи хорица, които всеки ден умираха, които страдаха еднакво, независимо от етнос и религия. Лудостта бе обхванала всички.

От основната тема като бримки тръгват по-малки истории, тънички и крехки, намират своя път през пукнатините на спечените ни от информация умове, за да стиснат за гърлото. Стискат, душат, задавят. Историята на Давор и Айда, тя – мюсюлманка, той – християнин, образи проекции на „сараевските Ромео и Жулиета” – история за любов и нежност, за достойнство и чест, за доброта и вярност.  Но и история за психологически метаморфози по време на бедствие. За двама души, които може би биха могли да намерят идеалното щастие, ако войната не беше намерила тях.

Разказът за техните дни под обсада играе с ретроспекции за дните, прекарани в предишното Сараево – градът от рая. Човек би казал, че тяхната любов помирява конфликта между религиите им, конфликт, който гори навсякъде около тях, но истината е, че религиите не воюват. Те са фикции, подчинени на човешката представа за тях. Докато някой не реши да ги използва като оръжие, като параван.

Омразата ще си остане, недоверието също. И ще се предаде на децата ни. А някой сигурно ще ги използва след време.

Друга сюжетна нишка – по-тънка, но по-въздействаща: като малка остра игла, която се забива в най-чувствителните места –  дълбае из преживяванията на шестима мъже, които войната събира в една кръчма. Техните личности са само щрихирани, което кара четящия да проектира образите им върху познати и измислени лица, да ги завършва сам, да ги прави по-истински, понеже те всъщност биха могли да бъдат всеки.

Между спомените, зад кървавите корици, авторът вмъква и картини от съвремието, заплита минало и настояще, допуска полъха на други образи, които хвърлят сянката си върху историята, за да я направят по-тъмна, след като отминат.

Гладката фабула бива грубо прекъсвана от интервюта с документален характер: художествена измислица, набраздена с реалност – те са шамари по фикцията, шамари по реалността. Предадени са стерилно, прецизно, досущ като истински, тяхната измислена достоверност  осветява тъмната материя у човека. У нас дебнат демони, скрити под почтените професии, под гладките лица, под добрите очи, скрити под кожата, между органите. Дали волята ни е това, което ги държи под контрол, или страхът от наказание и осъждане? Дали добротата не е просто невъзможен стремеж – нещо, което ако носим, ни прави по-красиви, но можем да го сложим само отвън, като маска, защото всъщност го няма вътре в нас…

А маските падат. „Война е.”

"Аз още броя дните"
Георги Бърдаров
Сиела, 2016

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *