Трябва да имаш сърце, за да можеш да чувстваш сърцата на другите.
Флобер

Теокрацията е вредна. Богът може да управлява душите ни, но телата остават наши. Когато божественото се намеси в политиката, се цапа. С тази намеса ангелът пада.

Днес например държавната власт се обединява с религиозната във Ватикана и Иран. Докато първата има население от по-малко от 1000 души, то в Иран живеят 75 милиона. Азар Нафизи разказва за живота в ислямската република след Революцията през седемдесетте, когато религията става основа на целия политически, икономически и светски живот в страната, а всяка форма на изразяване е строго цензурирана. С “новия” режим се установява нова действителност, особено жестока към жените.

„Чудя се, ако сега, в този момент, се обърна към хората, седнали около мен в това кафене в тази страна, която не е Иран, и им разкажа за живота в Техеран, как ще реагират. Дали ще заклеймят мъченията, екзекуциите и недопустимите прояви на агресия? Да, така мисля. Но какво ще кажат за посегателствата върху обикновения живот, каквото е желанието да носиш розови къси чорапи?”

Макар в историята на Нафизи да присъстват жестоките сцени на репресиите, налагани от режима, наричан често ислямофашизъм, акцентът пада върху дребните, битови забрани, върху нормалните неща от ежедневието, които са рязко отнети. Посегателство върху въображението, което започва със забрана за притежание на сателитна чиния, преминава през удари с камшик за лакирани нокти и стига до затворени книжарници. Книгата разкрива малките, наглед безобидни парчета от пъзела на радикалния фундаментализъм.

„Всички ние бяхме жертви на произвола на един тоталитарен режим, който постоянно нахлуваше в най-интимните кътчета на нашия живот и ни налагаше своите безмилостни измислици.”

Сред иранските реалии Азар Нафизи събира седем от своите студентки в дома си, където те четат и обсъждат забранени западни класики. Всеки четвъртък в продължение на две години тези срещи олицетворяват малките победи на тихата борба с властта, а домът на Нафизи се превръща в убежище за въображението. Тук в историята се отваря балон, безопасно място за мислите, изградено от велики писатели и техните романи, последен пристан за душите на момичетата и едновременно тайно оръжие в борбата им с тоталитаризма.  Свят, в който момичетата могат да изживеят онова, което никога няма да им се случи.

„Тези момичета, моите момичета, имаха една истинска и една измислена история. Макар че биографиите им бяха много различни, управляващият режим се бе опитал да заличи идентичността и миналото им. Никога не можаха да махнат етикета, който режимът им залепи – мюсюлмански жени.”

nafisi_lgОбразите на момичетата се размиват и преливат един в друг, нямат свой глас, защото те са събирателен образ на жените в Иран, лишени от права, от същност, в капана на режим, който може да ги убие с камъни и който прави законни девет годишните съпруги. Жени, които понякога се страхуват„да си представят себе си”; които са откъснати от телата си, принудени да ги крият, да се срамуват от тях като източник на поквара. Безгласни „притурки” на мъжете, които обаче носят отговорността за всичките им нечестиви мисли и неконтролируеми слабости. Лицемерието на този режим ме отвращава, защото той отнема правото на личност на жените. Отнема им правото да защитават религията си, да обичат религията си, защото ги задължава да правят това.

От значение е тази книга да бъде прочетена, а посланието ѝ да бъде правилно разбрано. Иран изглежда далечен за европееца, но фанатичното поклоничество – независимо пред какви каузи – винаги се изражда в радикализъм, който прави немислимото вчера съвсем реално днес. В Полша, в сърцето на либерална Европа, се опиват да отнемат и без това ограничените права за аборт на жените. Правото да бъдеш майка се превръща в „задължение”. Това посегателство над свободите на човека не е много по-различно от онова, за което пише Нафизи.

Сюжетът на книгата е изложен спокойно, без излишна емоционалност. Азар Нафизи отказва да приеме ролята на жертва и не престава да си напомня, че режимът не е нещо, което ѝ се е случило, а нещо, което тя и сънародниците ѝ са позволили да се случи. Идеализирането, фанатизмът не биха могли да доведат до нищо добро, дори когато са угодни на нашите вярвания.

Разказът за действителността се слива с пространни литературни анализи на произведенията на Набоков, Остин, Хенри Джеймс, Фицджералд, които ще донесат огромно удоволствие на любителите на класическа литература. Аналозите между романите и реалността са хитро изградени, по великолепен начин е подчертана важността на художествената литература за развитието на критичната мисъл на ума и способността за емпатия на сърцето.

Корицата е прекрасна и нежна, напълно отразява настроението на книгата. Не пропускайте да отбележите скрития гланциран детайл на задната корица – цензурирано отгърната книга между две анонимни ръце.

Една мисъл на Нафизи, която се издига над инстинкта за самосъхранение, е впечатляваща със своята студена заплаха и скрита обреченост, защото напомня, че възможността за мечти и въображение, за очаквания към бъдещето е възможност, крехка като стъкло.

 „Куршумите не ме плашеха: те бяха мигновени. Страхувах се от нещо, което го нямаше, сякаш бъдещето ми изчезваше.”

Да има такива книги и да има кой да ги чете, означава завръщане на изчезващото бъдеще.

Още за книгата можете да прочетете в Книголандия.

One Comment

  1. Pingback: Как се чете „Лолита“ в Техеран? | Аз чета

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *