Четиво за седмицата: “Немезида”, Ю Несбьо

Скандинавските автори никога не са ме разочаровали.  Срещала съм  се из страниците с героите на Фредрик  Бакман, Юнас Юнасон, Стиг Ларшон, Йон Айвиде Линдквист, Андерш де ла Моте и ги помня всичките. Прецизността и простотата, с които оформят повествованието, е това, което откривам като обединяващ елемент между тях, независимо от различните жанрове, в които творят.  Затова очакванията ми към криминалния роман „Немезида“ на Ю Несбьо бяха големи. Една безсънна нощ по-късно, с торбички под очите и гордото знание кой точно е убиецът, мога с чисто сърце да кажа, че последните се оправдаха.

„Немезида“ е четвъртата книга от общо десет (засега?), описваща детективските приключения на Хари Хуле. Подхванах поредицата от средата, обаче изданията са съвсем подходящи за самостоятелно четене и разбърканият ред едва ли ще развали удоволствието от книгите. Въпреки това е редно да отбележим, че освен образът на Хари Хуле е запазен и образът на антагониста – поне в двете части, които предхождат и съответно следват „Немезида“. Запазването на други персонажи освен главния през цялата поредица или голяма част от нея ги прави по-плътни, а съдбата им обвързва емоционално читателя. Харесвам този подход, понеже облагородява поредиците, но не би навредил на онези, които четат само отделни части.

Хари Хуле е бивш алкохолик, който „не споделя почти никакви интереси със средностатистическия норвежец. Навярно защото вече нямаше почти никакви интереси? Слушаше понякога музика, но от десет години никой не бе създал нищо стойностно, нито дори старите герои. Филми? Ако излезеше от някой филм без усещането, че се е подложил на лоботомия, Хари се смяташе за късметлия. Иначе нямаше никакви хобита. С други думи, единственото му занимание се свеждаше до намирането на разни хора и затварянето им зад решетките.“

Изобщо Хари е смръщен сноб, който няма как да не стане симпатичен на читателя. В този „епизод“ детективът ще разследва обир на банка, който се откроява с необикновена педантичност. Ръцете на полицията са вързани и то много далеч от откриването на извършителя, който освен крадец е и убиец – един служител на банков клон е мъртъв.

Междувременно Хари има по-сериозен проблем. Любимата му дама Ракел (може би позната от предишните книги) заминава за Осло и го оставя сам за цялата книга. Тук не разбираме много за връзката им, но липсата на кой знае колко сериозна любовна драма се оказва доста приятна. Хари попада на Ана Бетсен, стара, но силна тръпка от миналото му,  и двамата се срещат. На сутринта след срещата Хари се събужда в дома си с ужасен махмурлук и без никакъв спомен за изминалата нощ. На следващия ден поема случай на самоубийство, а жертвата се оказва Ана. Хари попада в сложна ситуация: възможно ли е той да е убил Ана (тук вече адски симпатизираме на детектива и изобщо не допускаме, че може да е той!) или някой се опитва да го натопи? За да разгадае този случай, Хари Хуле ще трябва да излезе от рамките на закона и разбира се, той ще го направи.

Това е само скелетът на една истинска красива детективска история, която може да бъде определена като много издържана и пълна с неочаквани обрати, стъпили върху дребни и незначителни подробности. Дедуктивните способности на Хари силно ми напомниха на емблематичния Еркюл Поаро и непогрешимия му усет, харесвам класически детективски образи. Събития и персонажи ще се преплетат в тази история, за да изградят сложна логическа верига,  но дали тя ще доведе до разгадаването на всички загадки, трябва да разберете сами.

 

Коментирай