Прекарах няколко дни с Момчил Николов в изследване на „Последната територия”, макар времето там да тече различно. Голям роман – в буквалния и в преносния смисъл на думата, която тази книга изпълва със значение.
Сюжетът не може да се разкаже кратко, а на широко не бива, защото ще развали читателското удоволствие. Историята е наистина шантава, комплексна и нашарена с обрати, които успяват да се появят непредвидени и да изненадат и най-свободното въображение. „Последната територия” е лабиринт. Минотавърът в него с радост ще приеме жертвоприношението на всичките ви спекулации, очаквания и предположения за книгата.
В началото Момчил Николов поставя читателя в Барселона, където един мъж се събужда и не може да разпознае собствения си образ в огледалото, не помни откъде притежава вещите и дрехите, които носи, нито как е попаднал в емблематичния град. Героят е силно изненадан и от непозната татуировка, която носи – на ръката му е изобразено лицето на красива жена, чиято поразителна прилика със скулптурата на богиня, която краси недалечен барселонски площад, допълнително засилва мистиката на встъпителните страници. Тогава се появява името на жена – Елена, която може би държи отговорите, от които мъжът със загадъчно минало и объркано настояще се нуждае.
В дълбините на книгата лежи връзката между тези два персонажа и третия важен герой – психотерапевтът Маноло. Той е една от жертвите на талиомида – широко разпространен през 50-те медикамент, продаван като седатив, който обаче се оказва опасен. Лекарството причинява фокомелия – вродено заболяване, чиито последици са анормално скъсяване на крайниците, недоразвити вътрешни органи и умствени проблеми. Недъгът на Маноло е физически и болестта не засяга менталното му състояние, дори напротив – предизвикан от недостатъците на тялото си, той развива ума си и овладява непознатите територии на съня.
Историята изглежда обитавана от герои, които изглеждат сякаш нямат нищо общо помежду си, чиито действия са нелогични и разхвърляни, отново без лесна за проследяване причинно-следствена връзка. Страница след страница озадачението на читателя нараства, пропорционално на броя на възлите, които Николов заплита из сюжета. Това, което неутрализира объркването, е увлекателният стил на автора в съчетание с микроисториите, които са се подслонили в сянката на основната. Въпреки многото сюжетни въпроси и липсата на каквито и да е отговори за тях, изреченията се четат плавно и гладко, не е никак трудно да следвате наратива, който ви води все по-надълбоко.
Търпението се възнаграждава накрая, където последните страници падат като плочки домино, за да разгърнат цялостния замисъл на книгата, а възлите с въпроси се разплитат до права логична линия – от въведението до поуката след финала.
„Човек понякога трябва да мине през някои неща, за да разбере други.” Същото важи и за читателя.
Романът има четири части, за които сравнението със сезоните по нашите географски ширини би било уместно – заедно завършват годишния цикъл, последователни и неотменими, но едновременно с това съвсем различни, противоположни. Всяка част има собствен тон, различно усещане, различен стил на изграждане и шантаво име.
Книгата има подчертан психологически характер и се рови из мотивите и чувствата на хората, търсейки чии са ръцете, които извайват личности от глината на нашите души и какво върти грънчарското колело. В географията на живота „Последната територия” е карта на подсъзнанието, чиито релеф, определен от страховете и желанията, се простира неизследван до пътя на вече преживяното.
„Като минат годините, пътища много. И все по-добри ти изглеждат от тоя, дето си го вървял.”
Няма как да не бъде подчертано и чисто естетическото удоволствие, което носи книжното тяло с елегантната си корица. Портретното изображение на богиня от звезди, родена в нощното небе, води до неподправена визуална наслада. Красивото лице всъщност е проекция на Земята, наблюдавана от космоса през нощта…
В книгата има любовни истории, които блестят с божествена чистота, и такива, които стават прозрачни под светлините на реалността. Има факти, базирани на задълбочени проучвания, и фикции, пораснали от въображението на автора. Има полярни прояви на човешкото поведение и прояви на съвсем нечовешко такова. Дали ще откриете всички елементи с един прочит зависи от това как се ориентирате в непознати територии.
За романа може да се говори много, вижте какво казват в Книголандия и Под моста, а повече за Николов може да научите тук.
Pingback: „Последната територия“ на Момчил Николов | Книжен Петър