Четиво за седмицата: „Великият Гетсби“, Ф. Скот Фицджералд

Малка книга, събрала в себе си неизмеримата красота на езика. „Великият Гетсби“ е сцена, на която думите танцуват и техните движения омайват читателя, доставяйки му почти сетивна наслада. Текстът слиза от страниците със своята нежност, за да прегърне сърцето. Но това е разказ за толкова много неслучили се, нещастни любови, толкова много недостъпно, невъзможно щастие, че тази прегръдка се превръща в безпощадна хватка, след която остава безмерна пустота и чувство на обреченост. Фицджералд ми подари една красива малка смърт.

Неминуемо е тъжно да виждаш с нови очи неща, за които вече си изразходвал силите си да се нагодиш.

Историята на Гетсби научаваме от Ник Карауей, който разказва честно и безпощадно, понеже неговата искреност е безупречна. Той умее да наблюдава и оценява без излишен сантимент и през неговите очи читателят познава останалите герои в пъстротата и пълнотата на техните характери.

Джей Гетсби е богат и красив, а къщата му е винаги пълна с лъскави хора. Той е магнетичен и мистериозен; личността му е звезден блясък на черния фон на загадъчното му минало. Макар хората да се тълпят в дома му, те винаги остават извън живота му, а слуховете посочват незаконни и нечестиви източници на неговото богатство, приписват му дори убийство.

Гетсби вдъхновяваше романтични брожения  и доказателството бе, че за него шепнеха онези, които смятаха, че  няма за какво чак толкова да се шепне на този свят.

Цялата суета и кух блясък имат за цел да предизвикат повторение на миналото, което е запазило една неслучена любов, от която Гетсби е напълно обсебен – Дейзи. Богата и вятърничава, нито щастлива, нито съвсем нещастна, Дейзи е жена, която „разнася посипани с пепел мечти от възраст на възраст”. Тя е като нежно цвете, задушено сред тон лъскави обвивки и блестящи панделки. Но тази любов не се е случила тогава, не може да се случи и сега, защото Дейзи е омъжена за богатият и груб Том Бюканан.

Въпреки цялата им празнота и повърхностния живот, който водят, героите омайват читателя, стават му близки, хващат го нежно за ръка и го повеждат по-надълбоко в своя свят на разкош, пайети и цигарен дим. Свят, от чието лицемерие човек може да се задави, но който не може да напусне.

Никакъв пламък, никаква прелест не могат да се мерят с призрачното въжделение, което човек е способен да скъта в сърцето си.

Мечтите са нещо, с което трябва да се внимава, но без което животът става безцветен. А любовта завинаги ще си остане най-голямата, най-трудната мечта, която може да се свърже с щастието. В представите на човека последното може да дойде чрез много неща – пари, блясък, обществено положение, власт, обич, семейство, близост, приятели… Парадоксално е как въпреки всички тези котви, с които човек се стреми да остави щастието в живота си, то някак все успява да се изплъзне. Сякаш е възможно единствено да бъде докоснато, но не и задържано – изчезва ловко и неусетно със своята хем изменчива, хем класическа същност. А след всяка раздяла остава “едно вълшебство по-малко“. Но щастието, облечено в образа на най-свидния копнеж, е истинската цел, затова…

За това продължихме напред към смъртта в хладната здрачевина.”

Още за книгата можете да прочетета в Книголандия, Под моста и Аз чета , а Shadow Dance предлагат чудесен анализ на филма на Баз Лурман.

Коментирай