Отвъд доброто и злото: “Песен за огън и лед” променя фентъзи жанра

Фентъзито е жанр, който дава форма на мечтите на читателите си вече повече от век. Той винаги е бил място, изпълнено с магия, епични битки и най-вече борба между добро и зло. Неговите възход и развитие протичат между 19 и 20 век, а най-разпознаваемата му творба е „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин. В нея той ни разкрива светът на Средната земя. Там всички свободни раси и народи са заплашени от Саурон и неговите орки. Злото не може да изпитва състрадание дори към собствения си вид, а единствената  му мотивация е властта, омразата и желанието да сее разруха. От другата страна, Задругата на пръстена и техни съюзници са естествено благородни, състрадателни и жертвоготовни.

Този стил на писане е силно повлиян от модернистката философия на поствоенната епоха. Тя се характеризира с познатото разделение на добри (ние) и лоши (другите). След края на Студената война, обаче, започналите социално-културни промени разрушават големия разказ (метанаратив) на двуполюсния модел. На негово място бързо се настанява фрагментираният и парадоксален свят на постмодернизма с безбройните си и често противоречащи си микро разкази. Промяната в културния контекст започна да се разчита все по-отчетливо и във фентъзи жанра.

Снимка 1: Страници, в които някой умира. Изт. Reddit.com

“Песен за Огън и Лед“ на Джордж Р. Р. Мартин и телевизионна адаптация на HBO „Игра на тронове“ придобиха огромна популярност и привлякоха интереса на милиони зрители и читатели, скъсвайки с традиционния толкинов модел. Парадоксално, изпълнени с много насилие, предателства и излъгани надежди, 5232-те (до тук) страници се харесаха и на читатели, неизкушени до този момент от жанра. След смъртта на почти половината главни герои и още 100-тина второстепенни, рязането на глави, клади, ледени зомбита, масови битки и „Червената сватба“, публиката изпадна в истински „възторг“. Някои бяха вцепенени, други просто плакаха, a трети изпращаха смъртни заплахи на автора.

Това, което отличава Джордж Мартин от другите популярни фентъзи писатели, е, че той се стреми да осъвремени жанра, придавайки му пластове реализъм. Реализъм, който прилича на антиутопия. Премахвайки класическите идеализации, включително разликата между добро и зло, Мартин показва как би изглеждал светът в състояние на interregnum – междувластие. В неговите истории добрите умират, а лошите са коронясвани за крале. Смъртта обаче не пропуска и ‘лошите’. Във Вестерос всеки има свое собствено разбиране за добро и лошо, което е готов да наложи със сила. Саможертвата за по-висши цели и ценности често изглежда напълно безсмислена. На това място доброто е само временно съвпадение на интересите, а не естествено състояние на човека. За разлика от „Властелинът на пръстените“, в „Песен за огън и лед“ се предполага, че всичко може да се случи. Главният герой може да умре, за да го смени друг, загивайки също толкова несправедливо. Чеховата метафора за пушката тук е невалидна*. Не знаем какво се случва в света и какви правила важат в него.

За да постигне това, Дж. Р. Р. Мартин използва основно две литературни техники. Първата е, че всяка глава от книгите има свой основен герой, притежаващ специфична мотивация и ценностна система, която се противопоставя на представените в другите глави. Втората техниката е подробното и старателно изграждане на сюжетни нишки (използвайки няколко литературни жанра) и тяхното внезапно прекъсване с нечия неочакваната смърт. Това фрагментаризира света и обърква читателя, който се опитва да схване голямата картина, каквато в крайна сметка не съществува. Изглежда, че големият разказ е продукт на властта, а такава временно липсва. Valar Morgulis – „всички хора трябва да умрат“, а с тях и всеки опит да се придаде смисъл на случващото се.

Изт. Twitter

Това се вижда най-добре през примера на Едард Старк. Неговата перспектива за света е най-близка до класическото фентъзи. Той вярва, че светът се управлява от морал, справедливост и чест. Но класическият архетип  на благородния протагонист е нерелевантен в противоречивия постмодерен свят. Както можем да видим в първа книга, Ед е близък приятел на крал Робърт Бартеон и негова „ръка“. Той е благороден, лоялен и честен; готов да се жертва в името на по-висши цели. С развитието на разказа изглежда, че мирът във Вестерос зависи от неговите действия; че неговата участ е свързана с постигането на ред и справедливост.  Но съдбата му, както скоро разбираме, не може да бъде като тази на толкиновия Арагорн, който побеждава злото, става крал на Гондор и се жени за елфическа принцеса. Едарт е обвинен несправедливо и обезглавен. Главата му е забучена на копие, пред очите на най-малката му дъщеря Аря. Роб Старк, най-големият син на Едарт и наследник на Зимен хребет, поема на свой ред борбата за справедливост, събира армия и привлича силни съюзници. Започва да води битки. Него, разбира се, го очаква още по-лоша съдба – „Червената сватба“.

Изт. HBO

С липсата на голям разказ и стабилизирана концепция за добро и лошо архетипът на класическия рицар изчезва, а на негово място се настанява Джайм Ланистър. Той разбира вътрешната противоречивост и парадоксалност на света. „Толкова клетви… Карат те непрекъснато да се кълнеш. Да защитаваш краля. Да се подчиняваш на краля… Но подчинявай се и на баща си. Обичай сестра си. Закриляй невинните. Защитавай слабите.“ – „Но ако баща ти презира краля? Ако кралят избива невинни? Това е твърде много. Независимо какво правиш, ти си обречен да нарушиш една или друга клетва.“

 

*Пушката на Чехов е драматичен принцип, според който всеки един запомнящ се елемент в художествена история е нужен и незаменим и не бива да остава несвързан с повествованието. (изт. Уикипедия)

 

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *