Да бродиш из „Тая земя, оная земя” на Иванка Могилска е като да ходиш бос по пясъка на непознат бряг, където ту морето прегръща пенливо стъпалата ти, ту попадаш на острия ръб на някоя счупена мида. Микроразказите от сборника са написани с нежност, светли са като слънчев лъч, но те пробождат, когато най-малко очакваш, с тиха носталгия, кротка несбъднатост или неслучен копнеж.
Това с
а разказите на безименния пътешественик, който търси света, но остава скрит от него. Историите са отражения на незабелязани погледи върху малки, неважни ситуации. Отрязъци от места, случки, хора – парченца, поставени в рамка, за да бъдат съхранени грижливо в сборника. Иванка Могилска е събрала мигове от живота с прецизността на бижутер, поставила ги е в удобното легло на разказа с нежността на поет, за да ни чакат там – топли и крехки. Езикът е ласкав, думите слизат от страниците и прегръщат сърцето ти.
Изглежда като проза, но се усеща като поезия – с такава елегантност и естетика е наредила Могилска изреченията, с такова внимание и обич, че книгата неусетно се превръща в лично, свидно четиво, споменът за което има вкус на отминало лято.
„Тая земя, оная земя” е разходка из скритите улички на душата, която трябва да се случва стъпка по стъпка. След всеки разказ си една крачка по-близо до прекрасната безкрайност и пъстрота на живота, всяка страница добавя още един цвят към действителността. И ти се иска да извадиш куфара, ласкаво да събереш най-необходимото и да излезеш сам в широкия свят да търсиш своите мигове, които трябва да бъдат забелязани, да бъдат случени. Защото това са истории за теб – „прикован към тая земя, който мечтае да пътува из оная”.