Изкуството да губим учим лесно,

създадени са толкова неща за губене,

че правим го чудесно.

Горната сентенция се разлива из ума ми всеки път, когато съм на прага на раздяла, когато загубата отпуска тежкото си тяло върху иначе лекия ход на живота. Кратък стих, чийто автор не откривам, но който се появява от време на време, за да ми помогне да преглътна разочарованието и да живея с белега на липсата. Защото загубата може да се случи нежно и ефимерно като изкуство. Но може и да е болезнена като удар с чук, може да е грозна и шумна или пък да се случи като тиха малка смърт на духа.

Загубата има много лица – а Джуно Диас  с майсторски замах картографира в сборника си онези, които е познал. Диас пленява с пъргав и свеж език, който изгражда плътни и живи герои, макар те да обитават краткото пространство на разказа.

„Ето така я губиш” със своите девет разказа е фрагментирано повествование за историята на загубата в човешкия живот. С пресичащите се сюжетни линии и герои, сборникът напомня на нещо, което лесно би могло да порасне до роман. Макар и привидно фокусът да е върху любовта и изневярата, между редовете прозира повече: защото освен обич, човекът може да изгуби родина, дом, принадлежност, семейство и дори себе си, а „средата повлича надолу краищата”. Диас не ни спестява това, а ни сблъсква челно с действителността на американския емигрант, който се бори за всеки нов ден, който преглъща разочарованията и прегръща живота в осакатени от загубата обятия.  Този сблъсък се случва сред карибска екзотика и допуска читателя в полето на доминиканските реалии. Много по-зрял, много по-ударен и въздействащ ми се стори от „Къщата на улица Манго” например.

Сборникът започва ударно с „Слънцето, луната, звездите”, в който протагонистът, Юниор, успява да загуби чудесното момиче, като ѝ изневерява. Още на първата страница е въведен образът на „типичният доминикански мъж: sucio, мръсник”, който ще съпътства читателя до края. Следва среща с „Нилда” – приятелката на неговия брат, в този разказ срещаме и смъртта, вкусваме дългата агония безсилието. После скоростта се сменя изведнъж, съпътстваме кратка еротика и бързата загуба на „Алма”, за да преминем към „Otravida, otravez”“Друг живот и пак отново”, където има много повече неща за губене от една любов, но чиито герои не се отказват от борбата за ново начало сред емигрантската нищета.

Връщаме се при Юниор: преминаваме леко, по повърхността на нещо, което би могло да е любов, ако бе допуснато да се роди, с “Flaca” („Крехка”). А после Диас ни отвежда в дълбоките води на загубата, в която можеш да се удавиш, със следващите два разказа: „Принципът Пура” и „Invierno”, всеки от които е своеобразен ескиз на онова, което наричаме семейна трагедия, човешка трагедия.

„Госпожица Лора” е ретроспекция в юношеските години на Юниор. Първата любов търси неопитната предпазлива девойка Палома, но намира зрялата госпожица Лора. И когато читателят усеща, че може да се изгуби, удобно идва „Пътеводител на неверника в любовта”, който затваря концептуално сборника със заря от петдесет изневери.

„Ето така я губиш” крие океан от липси зад местоимението „я”. Ако познаваме всичко, което може да бъде изгубено, може би ще сме по-щастливи с онова, което имаме.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *