“Часовете”, Майкъл Кънингам

На различни места, по различно време, и все пак винаги и навсякъде – хората търсим смисъла с всичките му разнообразни дефиниции и проявления. В “Часовете” Майкъл Кънингам ни разказва за това търсене от позицията на три жени, които живеят по различно време и на различни места, и сякаш нямат нищо общо една с друга.

Едната е Вирджиния Улф. Кънингам улавя авторката в своя хартиен свят, тъкмо когато тя започва да пише “Мисис Далауей”. Образът, който Кънингам изгражда в “Часовете”, е толкова реалистичен, че и досега авторството на цитати от книгата, които принадлежат на фикционалната Вирджиния Улф, се приписва на истинската писателка. Така например фразата You cannot find peace by avoiding life. всъщност принадлежи на Кънингам – макар да е реплика на героинята му, думите никога не са били на истинската Вирджиния. 🙂

Тази линия от историята така ме увлече, че след като приключих с книгата, побързах да се потопя в “Дневникът на една писателка” който удобно тъкмо излезе на български.

Втората дама, която оживява в “Часовете”, е Лора Браун. Тя живее в предградията на Лос Анджелис през петдесетте, в домашен уют и семейно щастие. С любящ съпруг и малко момченце, тя би трябвало да има всичко, но уви, цялата тази семейна приказка я задушава, вместо да я вдъхновява. Нейното бягство е именно между страниците на “Мисис Далауей”.

Клариса Вон пък изгражда третата линия на сюжета. Хващаме я, докато енергично организира парти за свой близък човек. И в нейната история има препратка към емблематичната творба на Улф, Клариса шеговито е наричана “мисис Ди” от своите близки.

Не бих издала повече за съдбите на трите героини, всеки допълнителен детайл би развалил удоволствието да откривате сами “капаните” на сюжета, който се помества в малко над 200 страници А той самият се разгръща в рамките на един единствен ден от живота на трите жени. Това “тясно” пространство и това късо време обаче е наситено от усещането за техните провали и разочарования, за интимните им очаквания от живота, за стаените надежди. “Часовете” не е щастлива книга, но е красива.

Кънингам пише ритмично и майсторски, някак … непретенциозно; прозата му е просто красива. Самата книга е малка по обем и се чете бързо и наведнъж. Като идея, която чуваш внезапно и възприемаш бързо и свойски, и на която после дълго оставаш в ума си, докато успееш да уловиш всеки детайл.

А времето, е, то никога не ни стига.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *