„Зелда” има в себе си джаз и есен, пълна е със самота и въздишки, стиховете ѝ спират времето, заключват вселената между два удара на сърцето. Думите вътре имат мелодия, имат свой живот, не се четат, а те поглъщат; изпълват опустелия съд на тялото, проникват до аортата, текат по вените, опъват жилите.
„Зелда” е тонът, който заспива в извивката на женска ключица; премълчаното в ъгълчето на усмивката; въздишката, която размества въздуха; мекотата на кожата в ямката зад коляното.
Тя е „музата на музите”, тя е женственост и нежност, синоним на обич и съвършенство; Зелда е мечтата и бляна и пак тя е меланхолия, малка смърт. Преподава уроци по обичане. По бавно тлеене. Анатомия на копнежите. Историята на оная тъга, която пазиш под кожата.
Непоносимо много нежност има в тази малка книга, с такава чувственост Елин Рахнев поставя думите една до друга, така прецизно ги избира, че да ти заседнат на гърлото, да те давят дълго след последната страница, да се носят из ума ти като мелодия на любима песен, фон за любовни случвания.
И непосилно много невъзможности има вътре, несбъднати копнежи и отворени липси. И самота, но от онази, която само който е обичал, може да познае. От която се раждат най-хубавите думи. Която знаеш, че ще те чака там, където си я оставил.
Между тях се промъква на тънките си крачета онова чувство за непасване, за тотална несъвместимост с този свят, което веднъж намерило те, никога няма да те пусне.
Прекрасна “Зелда”, чуден Елин.