“Легион: На една ръка разстояние”, Брандън Сандерсън

“Легион: На една ръка разстояние” е пъргава новела с трилърови елементи, която има потенциала да ви разсмива почти на всяка страница. Книгата е просто чудесна и е втората част на “Легион”, макар да позвоялва да се чете и самостоятелно.

Протагонистът, който Сандерсън създава, е надарен със странна гениалност, която се плъзга опасно близо до лудостта. Стивън Лийдс притежава ум, обитаван от екип от въображаеми хора, всеки от които е специалист в дадена област. Те му дават отговори, до които Стивън не може да стигне сам, забелязват детайли и обработват информация, дълбоко заровена в подсъзнанието му. И всеки един от “аспектите” му, както ги нарича, е съвършено реална илюзия. Сандерсън се справя повече от перфектно с изграждането на техните образи, придава им уникалност, а диалозите им са остроумни, забавни и оригинални.

“Не съм луд, а разпределен.”

Състоянието на Стивън озадачава психолози и психиатри, а той самият се опитва да държи под контрол всички личности, които обитават съзнанието му. Това освен всичко друго не е никак евтино – за да поддържа илюзията си жива, Стив трябва наистина да се грижи за нуждите на апектите си – да им отваря врати, през които да ги изчаква да минат, да им поръчва вечеря и да им купува билети за самолет.

Затова парите са една от причините да приеме странна поръчка – той и екипът му трябва да открият изчезнал труп. А мъртвият има какво да “разкаже’ – той е учен, който вероятно е внедрил важна информация в ДНК-то на клетките си, която може да бъде много опасна, ако се използва срещу обществото. Компанията за разработване на биотехнологии, за която е работил приживе, наема Лийдс, защото само той – a в това лично местоимение влизат и аспектите му – може да открие трупа достатъчно бързо. Криминалната сюжетна линия, макар и да не е отличителна, оставя читателя напълно доволен.

От друга страна, Сандерсън насочва читателското внимание освен към необичайната гениалност на Лийдс и към опасността да балансира непрекъснато на тънкия ръб на лудостта. Още с отварящата глава авторът ни въвежда в средата на романтична среща на героя с непозната дама, ситуацията е просто комична: интимните отношения може да са предизвикателство за някого, който никога не е сам в главата си. По-нататък Сандерсън продължава да ни води из вътрешния свят на героя, а ние все повече го харесваме.

Новелата е кратичка, чете се бързо и въпреки “малката доза” от 140 странички е невероятно пристрастяваща. Героите са добре оформени, въпреки липсата на обем, диалозите им са изключително забавни, а наративът съдържа в себе си приятен сюжет и динамично повествование.