Някои от вас може би са чели постоапокалиптичния роман, написан още през 1985г., но в моите ръце книгата се озова едва сега, благодарение на новото издание на “Бард”. Постапокалиптичните истории са ми слабост, така че нямаше как да се не заровя между страниците моментално и с любопиство да открия как е изглеждало едно антиутопично бъдеще (съвпадащо по време с моето настояще) преди повече от 30 години.

Дейвид Брин ни оставя в един опустошен свят, сбогувал се отдавна с цивилизацията. Причината за апокалипсиса не се разкрива, но тя не е важна, защото само обгръща по периферията този разказ за последвалата деградация и упадък на света. Смисълът на историята се движи по орбитата на идеята за това колко можем да изгубим (и колко много всъщност е  изградило човечеството до сега – от малките ежедневни удобства до по-големите постижения) и за това колко дълъг е пътят на човечеството, докато си върне изгубеното, ако изобщо това е възможно.

Основният ни персонаж Гордън оцелява отдавна по тези мъртви земи. Силен и интелигентен, той е открил своя начин да се справя – в замяна на храна или малко удобства, той предоставя интелектуално и емоционално забавление на своите сушатели. Разказва истории, рецитира пиеси по памет и напомня на хората, че някога е имало повече. И опитва да запази човещината в себе си, въпреки всеобхватния ужас наоколо му.

Случайно Гордън попада на тялото и автомобила на мъртъв пощальон. Облича униформата му, взима писмата и постепенно започва да осъзнава силата, която се крие в този забравен символ на цивилизацията. Пременен така, той продължава да обикаля мъртвия свят и неусетно с измислените си истории започва да вдъхва надежда у хората, че познатата цивилизация не е съвсем изчезнала, че полека възкръсва от пепелищата на разрушението.

В книгата основната тема безспорно е възраждането на цивилизацията и съхраняването на човещината, но от двете и страни стоят други два тематични мотива – постапокалиптична политика и… феминизъм. И докато щрихирането на елементите на първия ми се стори естествено, то феминизмът наистина бе неочакван. Начинът на поставянето на този въпрос също е необичаен, мен ме остави със смесени чувства, но не бих искала да ви издавам повече.

“Пощальонът” ми напомни за “Пътят” на Кормак Маккарти – както като мотиви, така и като усещане. И макар да се насладих на книгата, “Пътят” все пак остава моят фаворит за постапокалиптичен роман. Затова опитвам да не сравнявам двата, а да оценя силата на романа на Дейвид Брин от гледната точка на времето, в което е писан. И макар “Пощальонът” да не е перфектен, ми беше достатъчен, за да потърся още от автора.

И да, това е книгата, на която е базиран едноименният филм с Кевин Костнър от 97г. 🙂

One Comment

  1. Pingback: „Пощальонът“ на Дейвид Брин | Книжен Петър

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *