Лекар не е професия, не е работа. Това е огромна отговорност за човека, който се явява събирателен образ за надеждите и страха на поверените в неговите ръце. В онзи, който спасява живот и знае точно колко струва това, има нищо по-малко от божествена жилка. Щекотлива тема в съвременното ни общество, заровена в руините на рушащото се здравеопазване, която обаче не бива да отнема светлината от онези, посветили се на другите хора.
“Призванието да защитаваш живота – и не само физическия живот, но и самата личност на човека – и дори няма да се побоя да кажа, неговата душа – според мен е свещено.”
Пол Каланити е обещаващ неврохирург, който пази неизчерпаема любов към литературата, историята и философията. Израснал в семейство на лекари, той се опитва да избяга от тази професия, белязана с липси, отсъствия, спешни случаи и безкрайни дежурства. Но умът му е буден и Пол търси нещо отвъд живота – неговия истински смисъл.
Така поема по пътя на медицината, който изглежда създаден за него. Само на 36 той е хирург с бляскаво бъдеще, неугасващ научен интерес и безкрайни възможности. Само на 36 той е диагностициран с рак в напреднал стадий и изведнъж бъдещето му изчезва. Лекарят се превръща в пациент, налага се да се сблъска със собствената си тленност.
“И дъхът стана въздух” е своеобразен мемоар, който мислено би могъл да се раздели на две части – нехудожествена и художествена, написана от лекаря Каланити и от умиращия пациент Пол, част за смъртта и част за живота.
“… да, щях да умра, но докато настъпеше сетният ми час, щях да продължа да живея.”
Книгата е написана изключително смело, някак твърдо и красноречиво, от човек, който приема тази натрапница – смъртта, и се учи да живее в нейно присъствие. Под тежестта на тежката диагноза, той успява да се върне към практиката си, да стане баща и да напише книгата си. Смелост лъха от всяка страница, лишена от драма. Каланити изследва смисъла на живота, значението на лекарската професия и раждането, или по-добре би паснал глаголът “изграждането”, на лекаря у човека. Винаги съм виждала светлина в тази професия, която сама по себе си ми се е струвала израз на могъщество и духовна сила, и изводите на Каланити потвърждават това. Понеже те стигат и до друг важен момент – че не по-малко значение има и запазването на човека у лекаря.
“Смъртта е еднократно и окончателно събитие, но да живееш със смъртоносна болест, е процес.”
Текстът има философски послевкус, защото дълбае около живота и смъртта, разглеждайки ги като едно цяло. Пол Каланити – лекар и едновременно пациент – осъзнава тяхното единение. Но неговите размисли са стегнати, точни, необременени от сантименталност. В мислите му не виждаме труповете на загубените му мечти, той грижливо ги крие, а доскорошното им присъствие едва се усеща. Едва накрая, в епилога, написан от съпругата му след смъртта на Пол, тежестта на трагедията се отпуска върху читателя. Едва тогава очите натежават от сълзи за всички онези, загубени без време.
Би могла да бъде наречена мемоар, но в книгата си Пол Каланити разказва историята на милиони. Това е книга за борбата за живот, за правото на щастие, за онова, което смъртта не може да отнеме. Но е и урок по хуманност и пример за смелост.