Четиво за седмицата: “Ние”, Дейвид Никълс

“Ние” от Дейвид Никълс е пролетното ми откритие, случайно попаднало в редиците на библиотеката ми. Странната корица крие зад себе си прекрасен текст. В кратки, стегнати глави проследяваме семейното пътуване на Петерсенови из Европа, а ретроспективни проблясъци разкриват историята на живота им.

Дъглас и Кони живеят щастливо и уредено със сина си тийнеджър в предградията на Лондон, имат куче и са заедно от почти 25 години. Една нощ Кони буди съпруга си, за да му признае, че желае да се разделят. За Дъглас това изглежда като края на света – той все още обича безумно жена си. Някога леко непохватен и срамежлив младеж, той успява да я спечели – красивата, ексцентрична художничка – с чувството си за хумор и стабилността, които предлага.

“Да спечеля Кони Мур, да задържа Кони Мур беше предизвикателство, продължило чак до следобеда в Париж…”

Историята на семейството научаваме в Аз-форма чрез разказа на Дъглас, който редува спомени от миналото и описания на настоящето. А последното е доста динамично – малко след признанието на Кони семейството заминава на отдавна запланувано пътуване из Европа, което ги отвежда в Париж, Амстердам, Мадрид, Барселона…  За Дъглас това е последният шанс да задържи жена си и той отчаяно желае всичко да бъде перфектно. Но отчаянието рядко води до щастие и приключението им се доближава както до границите на трагичното (но без пресилена сантименталност), така и до комичното. Да, в текста са скрити множество забавни анекдоти между героите, които няма как да не докарат усмивки по лицата ви. Не липсва чувство за хумор, а и има няколко сърцетупни момента.

“…колко ужасно е чувството да се пресегнеш за нещо и да усетиш, че ръката ти сграбчва, напипва въздух.”

Героят става симпатичен на читателя с отношението си към живота, с опитите си да оправдае собствените си грешки и с твърдата си решимост все пак да ги поправи. Това е книга за обикновените хора, които изправят глава, след като са изгубили много. Неизбежно стигаме до извода, че дори да си изгубил всичко, винаги има нещо, което все пак е останало.

Пътуването, върху което се простира повествованието, е придружено с прилични описания на европейските градове и музеите в тях. Това превръща книгата в приятно четиво и от културна гледна точка, а това усещане се засилва и от епиграфите, взети от произведения на Томас Харди, Хенри Джеймс и други.

Лека и спокойна, хубава книга, от семеен тип, с приятен финал, която ме остави изненадана и порядъчно впечатлена. Препоръчвам срещу лошото време навън, а и вътре в душата.

Още едно ревю в Книголандия.

Коментирай