“Страх от летене”, Ерика Джонг

Хенри Милър предрича, че тази книга ще влезе в историята на литературата. Иindex това е така, неизменно сте чували сте за „Страх от летене“  – винаги в светлината на сексуалната революция от 70-те години, като скандален феномен, овързан плътно с определения като „циничен“  и „груб“ и написан от жена на език, на който жените не говорят. Книгата е бунт срещу порядките, срещу клишетата за брака и любовта, срещу разликите между половете. Само че такива определения за романа го предопределят като някак остър и провокативен, а тези сензационни очаквания оставят недооценена нежността и дълбочината на произведението, защото това е книга най-вече за себеприемането, за страховете и за самотниците. 70-те отдавна минаха и аз ще оставя и класическите феминистки интерпретации на романа там, за да ви предложа един съвременен прочит, незамърсен от липсата на цензура в книгата – четен сега на фона на днешните порядки, романът не може да опари с мръсни думи и сексуално откровеничене, но може да дълбае пропасти в душата, понеже и самотата, и страхът са си все още същите.

Накратко, героинята на Ерика Джонг е в края на своите двайсет, вече разведена и повторно омъжена, вечно бореща се със своя страх от летене, писателка, която не желае деца. Сестрите ѝ са омъжени и имат деца, а тя се отличава като черно петно върху тази класика – издънката на семейството, чийто заход към живота никой не одобрява. Един от  акцентите  в книгата са именно отношенията на жената със семейството, което неизбежно товари с очаквания и изисквания.

Основното действие в романа е „летенето” в собствените чувства, усилията да подредиш мислите си и опитите да се приемеш каъвто си. В борбата със себе си Изадора се среща с различни психоаналитици (които сменя толкова често, колкото съвременната жена гардероба си), ползата от които обаче не е много голяма. И това не е изненадващо – помощта за нея не може да дойде отвън, никой не може да ѝ даде отговорите, от които младата жена се нуждае.

-Вие сте пуританка – продължи психоаналитикът, – и то от най-лошата разновидност. правите каквото ви харесва, но се чувствате толкова виновна, че не изпитвате никакво удоволствие. За какво всъщност става дума?

-Точно това искам да знам – отвърнах.

-Най-лошото нещо е как винаги настоявате да направите живота си нормален.

А каква е дефиницията за нормален? Като на останалите, приемлив, еталонен. Когато обаче амбициите на душата те водят в друга посока, нормалното е убиецът на щастието. Защото на желанията не им пречи, че са неприемливи, за да ни измъчват и терзаят до пълното си задоволяване. Само за да родят нови щения след себе си.

Ненаситност, ето какво изпитвах. Нимфомания на мозъка. Глад на сърцето.

Нормален значи категоричен. А „категорична е само смъртта”. Постоянството ограничава, Изадора се стреми да бъде постоянна в решенията, в очакванията си, а това я прави нещастна, понеже тя не разбира тази категоричност, непримирима е към статичността – на живота, на мисълта, на позицията. Нейният стремеж към постоянство, към нормалност е гнездото на всички страхове и неувереност.

В много по-малка степен са застъпени отношенията между мъжа и жената, понеже мъжът не може да те научи да летиш, не може да изтрие страха ти и в този процес на самооткриване, той се превръща в обект, натоварен с тежестта на неосъществими очаквания – „мъжът под леглото”, който е всички мъже едновременно и никой изцяло.

И така, търсенето на невъзможния мъж продължава.

Пия въобще не се омъжи. Аз го направих два пъти, но търсенето още продължава. Всеки от безбройните ми психоаналитици ще ви каже, че аз търся си баща си. Не го ли правят всички? Обяснението въобще не ме задоволява. Не, не че изглежда грешно; изглежда прекалено просто. Може би търсенето е в действителност някакъв ритуал. в който много по-важен е процесът, отколкото резултатът. Може би това е някакъв поход към непознатото. И вероятно въобще няма никакъв мъж, а само мираж, породен от нашите копнежи и от празнота.

Езикът на книгата е пъргав и динамичен, увлича читателя към един все по-забъркан емоционален свят, но хуморът прозира на всяка страница – наистина остроумен и забавен, подсказва, че нищо не трябва да се взима прекалено сериозно, защото в абсурдния свят с несъвършени хора смехът е най-доброто верую. Романът е истинско удоволствие за всеки библиофил, защото е изпълнен с обожание към четенето и заради непрекъснатите препратки към живота на различни писатели и чопленето в техния характер, но и измъчва запаления читател с елегантно изградените контрасти между реалността и книгите.

Животът не е сюжет. Далеч по-интересен е от всичко,което можете да разкажете за него, защото езикът, поради самата си същност, подрежда нещата, а животът в действителност е изграден от безпорядък. Дори писателите, които уважават красивата му анархия и се опитват да я предадат цялостно в своите книги, в крайна сметка я правят да изглежда много по-подредена, отколкото е била някога, и всъщност не казват истината. Никой автор не може никога да каже истината за живота просто защото той е много по-интересен от всяка книга. И никой автор не може да каже истината за хората,защото те са много по-интересни от всякакви герои.

Това е роман за самотата и приемането ѝ, за страха и епичната битка с него, за това да бъдеш малката рибка, която плува срещу течението. За живота като сюрреалистично падане, което да превърнеш в полет. За това да събереш смелост да изхвърлиш парашута, за да остане място да си отгледаш крила.

"Страх от летене"
Ерика Джонг
Обсидиан, 2016

Вижте четивото за миналата седмица тук.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *