„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, Фредрик Бакман

Новелата на Бакман е искра, която ще стопли зимата. С типичния си стил, дори в това кратко повествование, Бакман успява да разкаже няколко истории, да даде динамична дефиниция за човек и да развълнува като буря читателската душа. Прекрасните илюстрации на Дамян Дамянов завършват историята, придават ѝ пълнота, превръщат разказа в представление.

„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“ – колкото повече живееш, толкова по-трудно става да се прибереш обратно в себе си, да се намериш, защото животът със своята тежест разпилява, разхвърля мислите като есенни листа. Бакман ни разказва историята на Ноа, татко и дядо – кратък поглед, насочен към проблясъци от техния живот, но достатъчен, за да построим мислено личности зад тях и да ги обикнем. Те са мъже и момчета едновременно; борят се със света и със себе си, стремят се да допускат грешките си само по веднъж. Пътят е дълъг и труден, но човекът върви, върви, защото все пак е хубаво да има сутрини и е хубаво да има дом. Със силата, позната ни от „Човек на име Уве“, авторът създава и втора – романтична – сюжетна линия, а когато Бакман говори за любов, светът притихва.

Да се влюбиш в нея беше като да не можеш да си намериш място в собственото си тяло.“

Бакман пише топло за човешки неща. Обичайно литературата и изкуството се откъсват от нормалното, битовото, за да описват необичайни приключения на необикновени герои; сюжети, които със своята динамика и невъзможност за случване пленяват читателя и се превръщат за него в стремеж, в невъзможен мираж, в трескав копнеж за нещо забележително, което да се случи в обикновеното „днес“. А Бакман пише за обикновените неща, за обикновените хора, пише за мен, за вас, и показва, че животът е начин на възприятие, че се случва повече във въображението, отколкото наистина. Учи ни как да направим специални моментите, които имаме, как да обичаме хората в живота си и как да направим герои от себе си.

Новелата е малко пламъче, на коeто читателят да стопли измръзналите си ръце, уморени от реалност, в която все се протягат към „студени“ неща. Това е една човешка история, а сърцето ми, след прочита, е точката в края ѝ.

 

2 thoughts on “„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, Фредрик Бакман

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *