„На Западния фронт нищо ново. Обратният път”, Ерих Мария Ремарк

Картините от текстовете на Ремарк разцъфват досущ като макове в ума, ярки и огнени; онова, дето казват, че сърцето може да плаче с кървави сълзи, е вярно, и сълзите имат формата на листенца на маков цвят.

„На Западния фронт нищо ново” описва ужаса на Първата световна (и на всяка) война. Това е историята на Паул Боймер, разказана в Аз-форма, на неговите другари

„..на по деветнадесет години, в един клас бяхме, когато отидохме на война”,

на цяло едно поколение нещастници, остаряло, без да е живяло: „ние сме старци”, повтаря непрекъснато текстът, поколение, познало смъртта по-добре от живота, деца с осакатени души и осакатени тела, чиито сънища са озвучени от музиката на фучащи снаряди и чиито очи виждат в полето с макове езера от кръв. Това е лицето на войната и то не гледа към небето, а се крие в окопите, с очи, пълни с пръст, за да не виждат.

Всъщност ние не забравяме нищо. Докато сме тук, на фронта, дните, преживени на бойната линия, потъват в нас като камъни, защото са премного тежки, за да можем веднага да мислим за тях. Ако правехме това, то би ни убило. Вече съм го забелязал: ужасът е поносим, докато се свиваш и не го гледаш в очите – почнеш ли да размишляваш върху него, убива.”

Но когато смъртта се наяде и войната свърши, всичко, което не е забравено, се връща и по „Обратният път” на войника към човека „ще започне борбата на живот и смърт”. Във втората част става ясно, че разрушенията на войната не са само материални, нито са ограничени от времето на сраженията. Жестокостта, която тя носи, пуска корени в сърцата, сграбчва ума, оцелелите са мъртви отвътре и техните умове са превърнати в бойно поле на спомени, които цивилните не биха могли да разберат, вътрешна битка, която никога не може да приключи, от която няма спасени, свят, обитаван от мъртви другари и покосени врагове. Труповете на хиляди човешки надежди и мечти са там, но светът не ги вижда, светът не ги разбира.

„Само че аз нищо не искам да стана, татко, просто искам да живея.”

Тези войничета вече нямат място в следвоенната действителност, не могат да се впишат в кроткото, мирно ежедневие. Тяхната действителност е  друга, те не градят, а оцеляват. Те са деца на войната, убивали са хора и сега не могат да живеят сред тях.

Той самият не е искал да стане толкова равнодушен към живота и смъртта, нито един от нас не е искал, обаче на фронта загубихме всяко мерило и никой не ни помогна! Патриотизъм, дълг, родина, всички ние непрекъснато си повтаряхме тия думи, за да издържим и оправдаем войната! Но това бяха само понятия, на фронта се проливаха реки от кръв и те отнесоха думите!”

Книгите на Ремарк не се нуждаят от препоръки – човешкото признание и преклонение към техните истини са достатъчни, за да изберете да се докоснете до тях. Прочете още и „Искрица живот” – безпощадна биография на човешкото страданиe, а ако сте привърженици на антивоенната литература, надникнете и между страниците на „Джони грабна пушката” на Тръмбо.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *