Забелязах книгите на Нарине Абгарян на първо място заради прекрасните им корици. Няма да си кривя душата, че когато става въпрос за класически книги на хартия, изпитвам голямо естетическо удоволствие, ако са направени добре. Кой каквото ще да казва, хубавата корица носи щипка допълнителен уют.
Въпреки това дълго време не се решавах да ги включа в читателския си лист. Докато не ми попадна “Манюня” (или по-скоро ми беше връчена с решителност, която не познава отказ, от женската част на моето семейство, до една запалени читателки), която страшно харесах. Логическата развръзка, както може да се очаква, е, че веднага подредих “Хората, които са винаги с мен” и “Три ябълки паднаха от небето” на нощното шкафче.
“Хората” на Абграян обаче се много по-различни от “Манюня”. Това е разказ за няколко поколения, изграден върху техните мъки и болки, но за умението им да запазят своята вяра и човещина, въпреки тях. Трогателна история за семейството и родовата памет, която едновременно натъжава, но и смирява.
Докато четете, ще се изпълните със сладка носталгия по детството и с оня тръпчив вкус, който усещаме, когато си спомняме хората, които сме обичали и с които сме живели. Но книгата далеч не е само това, много тежест и болка са вградени между редовете. Мъка, която идва от жестоката история на арменците през последните два века. “Хората, които са винаги с мен” ни отваря врата, през която да надникнем към страданието и болката на арменския народ. Врата в дом, в който случилото се помни и сега ни се разква лично, като история, а не като фактология.
Та, има магия в тази книга, която ще ви накара както да се усмихвате замечтано, така и да се свивате, когато кокалестата ръка на болката ви докосне. На моменти повествованието е малко разпиляно, а и ще бъде преувеличено да твърдя, че “книгата грабва” още в началото. Но си заслужава да останете между страниците и ми се струва, че няма да съжалявате за това, след като затворите и последната от тях.