Приключенията из “Гробището на забравените книги” продължават в четвъртата книга от поредицата “Лабиринтът на духовете”. Преди години “Сянката на вятъра” ме омагьоса със специфичната си амтосфера и оттогава всеки път с нетърпение посягам към следващите книги от поредицата. Сафон е майстор, който умело рисува една непозната, мситериозна и очарователна Барселона, която читателят не желае да напуска.

В последната книга срещаме един пораснал Даниел, който вече сам е баща. На пръв поглед той е щастлив и спокоен мъж, но душата му бива разяждана от тайната около смърта на майка му Изабела. С нас отново са Беа и Фермин, толкова плътни като образи, че нямаме съмнение, че ги познаваме добре.

В “Лабиринтът на духовете” се появява и нов основен персонаж – фаталната Алисия, опасна краасавица с тъмно минало. В доста от страниците следваме точно нея и това приключение има малко по-различен вкус от този, на който сме свикнали. Този път повествованието се доближава повече до криминалния жанр, като по пътя се лишава от част от присъщата за творбите на Сафон мистика и тайнственост. Злокобната мрачна атмосфера е заменена с някак по-тривиалните за жанра актове на насилие и жестокост. Липсваше ми онова натрупване на напрежението и играта с читателското въображение, които съм свикнала да усещам, когато чета Сафон.

Разбира се, макар да не беше съвсем каквото очаквах, книгата все пак не ме разочарова и успях да се насладя на разходката си из Барселона. Не мога дане отбележа и политическата украска на историята, която доста стабилно стъпва върху подробности около историята на следвоенна Испания и режима на Франко.

Преминах доволна през изхода на Лабиринта. А на онези от вас, които все още не са преминали през прага на Гробището на забравените книги – горещо ви препоръчвам да не пропускате това литературно приключение! 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *