Една от най-въздействащите стихосбирки, които съм чела напоследък – гола, откровена, болезнена поезия, която ще ви остави белези и ще разбие сърцето ви.
Стихотворенията във “Втора кожа” разказват история – тъжна, неудобна и остра – за домашното насилие през погледа на едно дете и жената, в която после се е превърнало. Обединени около това тематично ядро, те разкриват различните лица на тормоза и техните последствия. Когато ръката, която трябва да погали, нанася рани, белезите от тях никога не изчезват. Остават завинаги, досущ като втора кожа, в която ти е тясно и не можеш да дишаш; от която се срамуваш и ненавиждаш.

Добре дошъл, Ужас,

Че някой ще прочете това
и ще види колко струваш.
Как не можа
десетки години
да се излекуваш.
Не те ли е срам?
О, не. Срам те е.
Нали и майка ти настояваше:
Не казвай на никого,
че баща ти ни бие,
защо ще помислят,
че заслужаваме.
И аз мълчах, мамичко.

Вината, страхът, срамът, самотата и безсилието измъчват и след болката; те са камшиците на нещастието, с които ще се самобичуваш. От техните удари не остават синини, пукнатините са отвътре. “Където и да съм, нося свой собствен затвор.”
Катерина Стойкова ни допуска до интимното, до раните, които не зарастват и не се виждат. Не цензурира чувствата – към майката, към бащата, към себе си.

Възхителна смелост има в това откровение. Тази книга е изповед, въпреки страха. Изисква се неописуема сила да опиташ да приемеш ужаса, да свалиш от раменете си самотата, да прогониш срама. Не можеш да забравиш никога, защото болката е досущ втора кожа. Но ще живееш с нея и напук ще се научиш да обичаш себе си, въпреки белезите.

Тъгата

В главата е различна
от тъгата в гърдите.
Остави едната
да падне, позволи
на другата да свети.

За поезия трудно се пише по принцип, а още повече, когато ти е свито гърлото и думите не намират пътя си навън. Но “Втора кожа” заслужава да я прочетете, не обръщайте гръб на това, което е неудобно, защото е страшно.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *